Затрупа ранен сняг пътеките познати.
Светът притихна сънно, странно се смълча.
Замръзнаха безследно всички аромати,
виелицата рошава глава поклати
и с дъх отслабнал нанагоре изфуча.
Бе бяло, бяло, бяло. С диамантен блясък
сияеше денят, така преобразен.
Прожекторът на слънцето му даде тласък
да заблестят звездички в този снежен пясък,
да вдъхнат пламък на живота вледенен.
Запяха сребърни камбанки и премина
шейна, догоре натоварена с дърва.
Над ниско слязлото небе безброй комини
чертаеха иероглифите си зимни,
в очакване на бистрата му синева.