Мистерия е болката. Тя ражда съпротива
или униние, което води към смъртта.
Човекът, впримчен от веригите на суета,
на склад в сърцето
трупа грижите си мълчаливо.
Пропуска изгревите
с песните на пойни птици –
там вятърът издува облачните ветрила
и сякаш, че денят полита, носен от крила,
над храсти от жасмин,
над рози, люляк и лозници.
Пропуска залезите, тежки като медна пита,
събрали хиляди ухания на сладък мед.
В прииждащия мрак запява самоук поет
и песента му със цигулки щурчови се сплита.
А болката дълбае.
Ражда бисер неусетно.
Цената му е равна на пропуснатите дни,
в които щастието вдига ласкави вълни
и слънцето до късна вечер неуморно свети.
Това е болката.
Тя ерозира, но и дава
богатството на опита, извикал мъдростта.
Край теб е пълно с пориви,
с мечти
и с красота.
Въпросът е
кой всъщност тленността ни надживява?…