Над уморените стрехи луната изгрява
и отразена в безброй любопитни очи
тръгва нагоре, но както върви, се смалява
в нежен отблясък от слънчеви златни лъчи.
На уморените хора луната дарява
малко романтика, трепет, неясен копнеж.
Колко вълшебни не казани думи остават,
колко души и сърца се обвиват във скреж.
Най-уморени заспиват звездите накрая –
тихо се стапят в зората на новия ден.
Само Поетът измъчен сред тихата стая
своята Муза все чака със пулс учестен.