Човекът е звезда,
на самота осъдена навеки.
И уж живее в град,
но губят се познатите пътеки.
На скоростите в плен
върви след свойте сънища миражни.
Домът е пуст, студен,
а прави се на непристъпно важен.
За него любовта
е някаква измислица нелепа.
Замръква в самота
и в самота се блъска като в клетка.
За онзи жълт метал
продава си на късчета живота.
Понякога медал
цената е на пътя към Голгота.
Задавя ме тъга,
щом се замисля за какво живее.
Неонова дъга
го мами вечер – там певица пее.
Човекът е звезда,
а се превръща в пепел непотребна.
Дано поне следа
остави в този свят, богат и беден.
Дано в едно дете
като във цвете разцъфтят мечтите.
И не сред самота
да идват ида отминават дните.
