Драматично се сплитат във мен гласове
с избледнели от времето снимки.
Сякаш тук се е водила страшна война.
Руини… Няма птици… Ни лъч светлина…
Значи, няма и хора любими.
Превъртян е часовникът май с векове.
Само скелети грозни на мъртви села.
Няма песен на морни жътварки…
Няма звън от стада… нито скръбен кавал…
Кой мечтите на всички без жал е продал?
Някой пали в горите пожари…
И потъва животът сред дим и мъгла.
Нереално е всичко. И дъжд се пророни,
за да скрие сълзите горчиви.
Милиони ги няма, макар без война.
Завладяна от ярост и малко вина,
виждам, майко Българийо, ти си отиваш –
не след битки достойни, след подли прийоми.
Под смълчания свод се озъртам със страх –
всичко бавно потъва в забрава…
След хиляда и триста години възход
този славен и много изстрадал народ
на опашката крета безславно…
Но не бързайте – няма да станем на прах! –
ще пребъдем!
