На 3 октомври 1913 г. редовна турска армия
избива над 200 пеленачета, скрити от майките им
в Илиева нива, Ивайловградско.
Недалече оттам намират смъртта си и 40 хиляди
българи-бежанци от Одринска Тракия.
Човек понася всяка среща със смъртта
като огромно бреме.
Засядат думите в безмълвната уста.
Отказваш да приемеш,
че някой близък мъж, жена, дете
преминали са вече
отвъд.
Но често друг капаните плете…
Завръщам се далече
назад във времето.
Реката ромони.
Дали реката помни
как майки български, преследвани жени
невръстните си рожби
са скрили в нивата Илиева сами –
да ги спасят от ада.
Да оцелеят те поне от битката встрани,
да ги дарят с пощада…
Всуе! Щом свършили жестокото клане
на бежанците клети,
открили тези двеста младенци… О, не!
Аллах, защо не спря ръцете,
които вдигат ятагани и секат
дори и пеленаче?
Нима такъв е твоят мъдър халифат?
За тях навеки плачем…
Човек понася всяка среща със смъртта.
Но как души невинни
си позволил да вземат?
Те и днес кръжат край Арда.
Младенци без име…
