На границата между залеза и здрача –
там, дето свършва ден, ала започва нощ,
заставам тъжна и готова да заплача,
самотно вгледана към звездния разкош.
Звездите бавно наедряват, стават ярки,
чертаят знаци-символи, потрепват в такт.
Над романтичните глави издигат арки,
понякога към нашата Земя летят.
И уж са страшно близо, а са недостъпни –
светлинните години вечно ни делят.
За нас от векове приятели са скъпи,
но те дали харесват земния ни път?
И вярвам, и не вярвам в тяхната магия.
Фосфоресцират като котешки очи.
Понякога ме плашат – бързам да се скрия,
а те пътуват в своя път неразличим.
