* * * * * * *
“Щастлива ли си, Райке?”
Не знам откъде изплува този въпрос, който напоследък ме измъчваше, особено вечер, когато всички си легнехме и къщата потъваше в тишина. Но вместо да се унеса в сладък сън, уморена от училищната гълчава и общуването с 300-те ученички от Девическото училище, после заета да помогна на мама Нона с вечерята, да сервираме и раздигнем масата и да се помолим на Бог, накрая да целуна ръка на тате Георги, аз настойчиво търсех отговора. И макар да изглеждаше лесно да отвърна утвърдително, не беше така. Да, израснах в задружно семейство, бях първородно дете и се радвах на обичта на тате, мама и на по-малките ми братя и сестри. Помня как, когато дойде време да тръгна на училище, разбрах, че мама ще учи не само мене, а и още 15 момичета и момчета на четмо и писмо. Гордеех се, много се гордеех, че мама е учителка, а тате – свещеник. Освен мама първата ми учителка беше монахинята Елисавета. Понеже, за разлика от останалите деца, които научаваха азбуката за по-дълго от половин година, а аз я научих за по-малко от месец, и учителката Елисавета, и моите родители много се зарадваха. А аз започнах да се старая още повече. Винаги бях прилежна и завършвах всеки клас като първенец, за което получавах похвали и първи награди.
Така привлякох вниманието на училищните настоятели, които започнаха да виждат в моя лице бъдеща учителка и решиха да ме пратят да продължа образованието си в Стара Загора (Ески Загра), тъй като тамошното Девическо училище, отворено от американски мисионери, било образец в цяла България, и след като го завърша, да стана учителка в Панагюрище. Аз имах желание да продължа образованието си, ала мама имаше други планове за мене – тя с нетърпение очакваше, щом завърша началния курс, да ме научи да домакинствам и да поема част от нейните задължения.
Споделих притесненията си с училищните настоятели и те поръчаха на моята учителка да подготви за последния ми годишен изпит слово от мое име, в която аз да благодаря, както на учителите, така и на родителите си за всички положени досега грижи. И като им напомня за ползата, която ще допринесе просветата за нашето многострадално отечество, да помоля родителите си от свое име и от името на всички панагюрци да ми позволят да продължа образованието си в някое друго училище, та с това да отдам една част от живота си за благото на нашето отечество.
Това слово, произнесено от едно 13-годишно дете, възпроизведе силно впечатление на всички присъстващи в салона. Виждах как от всички страни жените се обръщаха към мама с молба да изпълнят желанието ми, тъй като се стремях към нещо похвално. Мама не можа да устои и веднага даде съгласието си. Татко беше лесен – той се радваше дори повече от мене.
Скоро той се договори с училищните настоятели да бъда изпратена в Стара Загора, тъй като тамошното училище, както вече знаех, било образец за цяла България. Те щяха да плащат пансиона и другите разходи там, а когато завърша и стана учителка в Панагюрище, ще им връщам дълга с част от учителската си заплата.
И в Стара Загора аз отново бях отличничка и след четири години завърших последния пети клас. По доста обширна програма там се преподаваха следните предмети: закон божи, български език, математика, история, география, физика, физиология, педагогика, чертане, рисуване, ръкоделие.
Сред любимите ми книги бяха “По възпитанието на девойките” от Фенелон, “Показалец” от Раковски (упътване към учителите как да се събират народни песни), “Часослов” (църковно-богослужебна книга, подарък от тате).
След като взех последния си изпит и получих заедно със свидетелството за завършване на обучението и похвална грамота, и награди, на тържеството в края на учебната година изрецитирах стихотворението “Стани, стани юнак балкански”, което така ядоса представителите на турската власт в града, че единият от тях скочи, хвана ме за ръката и грубо ме свали от сцената, като не спираше да ме ругае и ми се заканва.
Слава Богу, че тате веднага се намеси и успя да го усмири, та не ме запряха в тамошния затвор. Директорката на Девическото училище г-жа Анастасия Тошева не ме смъмри, а в очите й прочетох доволство…
В дружество “Китка”, което веднага след завръщането ми в Панагюрище учредих, учех всички, които станаха негови членове – както млади девойки, така и възрастни панагюрки, учех ги да шият, да бродират, да се грижат правилно за децата си и да ги възпитават в обич към поробеното ни отечество, което в даден момент ще бъде освободено. В неговия Устав, член 1 се казва: “Има за цел разпространението на развитието и образованието на девиците и облагородяване на членовете на тая дружина. Тая си цел ще постига с прочитания на вразумителни книги, с разкази християнски, като щесе промишлява със съставлението на една девическа библиотека в училището или на местото, дето ще става събранието.”
Вече почти бях изплатила парите за стипендията, която училищните настоятели ми бяха отпуснали. Колегите ме обичаха, ученичките ме обичаха, съгражданите ме обичаха… Неотдавна станах Главна учителка. Защо тогава ми беше толкова трудно да кажа: “Да, щастлива съм!”…
Една от причините беше тежката робия, която ни задушаваше с многобройни и все по-тежки данъци. А откакто се чу, че в Босна и Херцеговина е избухнало въстание срещу турците, стана непоносимо. В Панагюрище пристигна събирачът на данъци, който поиска да му се плати данъкът за две години – и за миналата, когато заради безплодието султанът ни даде отсрочка, и за тая, която едва започваше. Така от 30% налогът скочи на 60%, което беше чудовищно. Повечето хора не можеха да си платят и тяхното имущество бе отнето и продадено, включително добитъка и земеделските инструменти. Ако пък никой не искаше да ги купи, тогава хората биваха затваряни, подлагани на изтезания и глад, додето се издължат. Ето как данъците обричаха хората на глад, затвор и смърт.
И недоволството преля – младежите започнаха да се събират на тайни събрания и да чертаят планове как да станем и ние независими като Босна и Херцеговина.
Втората причина, която не исках да призная и пред себе си, защото беше твърде лична, бе свързана с бъдещето ми. Както си вървях през чаршията, случайно дочух жените да ме одумват: “Гледай я как ходи, стъпва грациозно и си знае цената!”… “И какво красиво личице има, пък и тези големи бадемови очи…”…”Жалко за нея, тъй ще си остане стара мома, защото е по-учена от всички лични ергени!”…
Тогава пламнах като божур, сякаш бях извършила нещо срамно, но после, когато се успокоих, осъзнах колко са били прави. В народа ни се беше пробудила жаждата за просвета и затова само в нашия град имаше три големи училища, в които учеха 500 момчета и 300 девойки. Всеки родител искаше децата му да се научат да четат и пишат, но прекомерното учене не беше за девойките. От тях се очакваше да се омъжат, да раждат и отглеждат деца, да работят на нивите, да се грижат за добитъка, а през зимата да шият и тъкат дрехи, черги, ямурлуци, китеници…
Аз не се побирах в тези рамки. Прекалено учената жена си е беля на главата за обикновените мъже. Това обаче означаваше, че ако не се омъжа, никога няма да имам деца, а толкова исках да си имам поне една дъщеричка, както мама си имаше мене…
И в нашето семейство подир вечеря започна да се промъква плахо темата за свободата.
– Трябва да знаете, деца мои, че Русия над 300 години, по-точно – преди 308 години е направила първия си опит да ни освободи от турците. През 1568 г. е Първата Руско-турска война. През 1571 г. избухва Руско-кримска война. И се зареждат Руско-турски войни през 1676-та, 1686-та, 1710-та, 1735-та, 1768-ма, 1787-ма, 1806-та, 1828-ма. И Кримска война през 1853-та, когато Русия започва война срещу Турция, но на нейна страна застават Франция, Англия и Сардиния. А когато и Австрия заплашва да се присъедини към коалицията срещу Русия, руският император Александър II се съгласява да започнат преговори за мир. Тази война е пълен провал за русите, защото им забраняват да имат военен флот в Черно море.
– Ех, тате, така, както ни го разказа, прозвуча отчайващо тъжно и безнадеждно. Няма ли най-после Бог да ни помогне да се освободим?
– Ще, ще, дъще! Скоро и това ще стане. Имай малко търпение! Аз вярвам, че ще доживеем до деня, когато ще отхвърлим робството завинаги!..
От много време турчинът беше свикнал да се излежава на миндера и да се заобикаля с всички удобства на изтънченото охолство. Неговият живот така се е уредил и с вековете се е превърнал в свещен, той трябва постоянно да плува в океана на земните удоволствия. На това явно и самата природа не се противеше, тъй като “раята” беше създадена именно за него. Тази робиня трябваше постоянно и безмълвно да изпълнява всички заповеди, произтичащи от неговите фантастични прищевки. И какво се интересуваше той от това, че тя изнемогва в кървава пот под ударите на жестокия надзирател! Такава беше нейната съдба. Тя затова се и раждаше: за да прекара живота си в непрекъснат труд, без да смее да се оплаче нито от умора, нито от глад и жажда. Разбира се, че не можеше да мисли и за минута отдих. Нима смееше някой да каже и дума за тежестта на наложеното му бреме? За съжаление историята потвърждава това. Затова неведнъж българинът е изчерпвал своето изумително дълго търпение и, доведен до отчаяние, оставял обична съпруга и беззащитни дечица на произвола на палача, а сам е тръгвал из планините, където прекарвал остатъка от живота си в неудържима жажда за отмъщение. Неведнъж такива отделни личности са се събирали в обща чета и като разярени лъвове са кръстосвали планинските хребети, като са търсели вековния поробител с непоколебима решимост да го изтребват до последната капка на неговата отровна кръв. “Свобода или смърт!” – казваха те – и нищо повече…
Но щастието ни най-малко не се усмихваше на българския народ. То като че ли завинаги беше отвърнало лице от него и всеки път му даваше да разбере, че да тича след него е не само безполезно, но и вредно, и опасно. След всяко въстание ние за пореден път се убеждавахме, че сме оковани в здрави вериги и че изцяло зависим от произвола на нашия пълновластен поробител. Следователно пак се примирявахме с участта си, пак продължавахме да изнемогваме под гнета на безбожната тирания. Минаваха години и ние все така носехме тежкото бреме, тъй като нямаше на кого да се оплачем – никой не би чул нашия задгробен глас, а дори и да стигнеше до някого, ползата щеше да е малка, защото в сметките на просветения Запад именно това положение беше нужно.
Ала въпреки всичко Бог не ни беше отнел съвсем надеждата – това неоспоримо право на всеки жив организъм. В тежки минути ние винаги се утешавахме, че все някога това ще се промени. След като бяхме опитали неведнъж с оръжие в ръка да подобрим участта си и се бяхме убедили, че това е трудно, дори невъзможно, насочихме усилията си в друга посока – мъжествено се заловихме за образованието. В него ние намирахме единственото останало средство да отхвърлим ненавистното иго може би дори с по-малко загуби.
Само че и тук жестоката съдба ни препречи пътя. Турците следяха всека наша стъпка и затова започнаха не направо да закриват училищата, както го правеха преди, а да ни отнемат средствата – да изтръгват от ръцете ни и ония незначителни трохи, които оставаха след заплащането на безчислените данъци, и така ни лишаваха от възможността да строим нови училища и да издържаме учители.
Докато беше възможно, ние разбира се давахме при първо поискване. Но когато средствата ни се изчерпаха, а турците се настървиха да искат двойно повече, отколкото по-рано, започнаха да арестуват, изтезават и пребиват – все едно пребивавахме в затвор, животът стана непоносим. Търпението, което проявявахме през последните пет години с извънредно големи усилия, беше готово всеки миг да свърши. А освен всичко друго и поради несполучливото потушаване на Херциговинско-Босненското въстание цяла зима ни заплашваха с всеобщо избиване. Ние с тревога наблюдавахме как тези заплахи се приближават към своята развръзка, как башибозуци и черкези точат ятаганите си и зареждат пушките си. Нашият живот и бездруго не ни беше мил, а надменната фигура на турчина го смущаваше със своята наглост и го правеше невъзможен със заплахите си…
