* * * * * * *
Гордеех се с дядо Каназ у Биги Кубрат, създал далече на север Стара Велика България, макар да не го познавам, понеже съм роден десет години след смъртта му. Тя се е разпростирала от реките Днепър и Буг чак до Улагските планини и Дунав на запад; на изток от устието на Волга до Каспийско море; на юг границата е достигала до Кавказките планини, Понтос Аксинос, Азовско море близо до нос Криопрозопон; на север до бърдото Ергени и извивката на река Танаис. В нейния племенен съюз влизали утигури и кутригури, оногури, сувари, барсили, алани, анти и други. Столицата на царството била Фанагория.
Когато вождът Баламбер от рода Дуло през 375 г. обединява множество хунски, сарматски, алански и готски племена, държавата му бързо се разраства и става империя. Разпростирала се е на запад от река Волга до Понтос Аксинос и Кавказ. После се изреждат владетелите Алп Бий, Улдин, Каратон, Октар и Ругила, а империята достига до Централна Европа. Щом княз Атила поема управлението, Скитската империя се превръща в световна сила, с която целият свят е трябвало да се съобразява. В нея водещи племена са на древните българи барсили, ултинзури, акацири, кутригури, утигури, есегели. Най-малкият син на Атила – Ернах – я укрепва и въздига още повече и летописците я назовават „Патрия Оногурия“, което означава „Съюзът на десетте племена“. Но подир смъртта му остатъците от империята на рода Дуло попадат под васална зависимост от авари и западни тюрки. Затова толкова ценим ролята на дядо Кубрат, който чрез въстание възстановява независимостта на славното си отечество. Държавата вече започва да се нарича Булгария или „Съюзът на многото племена“, защото в нея се вливат племената и от Скитската империя, и от Патрия Оногурия, както и племенните съюзи на кутригурите и утигурите от Кавказките държави. Намирала се е на месец път от Плиска.
Неговото последно желание било петимата му синове да запазят взаимната си привързаност и заедно да управляват народите на огромното царство, за да бъдат по-силни от останалите народи. Защото те са от управляващия род Дуло и това им налага известни отговорности. След смъртта му начело на царството застанал най-старшият – Батбаян, ала той не се оказал с качествата на баща си, не се вслушвал в съветите на братята си и подир три години резултатът бил трагичен – хазарите завладели по-голяма част от Стара Велика България. Тогава братята се разделили завинаги. Моите чичовци – Котраг, Алцек и Кубер повели отряди от народа ни и се пръснали по света. Дядо Кубрат сигурно би се обърнал в гроба, ако можеше да види какво е станало след неговата смърт.
Чичо Котраг, вторият син на Кубрат, се заселил заедно с племето кутригури на север по средното и долното течение на река Волга, в Поволжието, и основали Волжка България .
За татко Аспарух казваха, че е създал Дунавска България, но всъщност това не отговаряше на истината. Защото татко първоначално поема управлението на западната част от Стара Велика България, разпростираща се от Малка Скития, делтата на Дунав до Днепър и Днестър, понеже източната й част – от Днепър до Кавказ вече е превзета от хазарите.
Чичо Кубер тръгнал на югозапад заедно с друга част от българите, около 70-хиляди, първо се настанили в Панония, но продължили още по на юг и се заселили в Керамисийското поле в областта Македония, като направили безуспешен опит да завземат Солун.
Чичо Алцек пък се насочил към италийските земи и заедно с войската си се явил пред тамошния цар Гримуалд. Обещал да му служи предано, като в замяна иска да живее в неговото царство. Така водените от Алцек българи били заселени в пустеещите земи на региона Молизе и Абруци в централната част на ботуша – Сепино, Бояно и Изерния. Оказва се, че българите, около 50-хиляди, водени от Алцек, които се заселили на италийски земи в провинция Беневенто, били четвърто българско преселение. Още през 452-ра година са пристигнали първите българи-заселници. Затова сега там има планина, кръстена Булгерия, връх Булгерия, както и множество селища с български имена. Но най-важното е, че българите начело с Алцек си извоювали авторитет като безстрашни войни, скоро местните се убедили, че са и отлични земеделци и затова започнали не само да ги уважават, но и да се съобразяват с тях. Те отводнили блатата и започнали да засяват ориз, също нов вид жито, жълто на цвят, много издръжливо. А чичо Алцек получил титлата „гасталд“ – „херцога гасталд“ Алцек, което означава „херцога кралски служител“. Построил си и замък, който всички наричали Булгаро. Върху щита му имало изобразен вълк, а той е наш символ за преобразуване на злото в добро…
Откакто се помня, щом приключеше вечерята, възрастните започваха да си преразказват истории за славното ни минало, а ние, децата, забравяхме за игрите и жадно слушахме за „князуването на бръснатите глави“. И всеки от нас започваше да си мечтае, когато порасне, да бъде като тях.
Дядо Кубрат приел християнството още като дете в Константинопол, където бил даден като наложник за мира и отраснал в императорския дворец. Там той се сприятелил с ромейския император Ираклий и тази дружба останала за цял живот. Години по-късно, когато дядо вече управлявал Стара Велика България, Ираклий го удостоява с титлата „патриций“ и с корона, което е голяма чест дори сега, да не говорим за онези времена. Най-важното, което знаех за Ираклий беше, че по време на неговото управление стават първите сблъсъци между християни и мюсюлмани и тогава империята загубва Светите земи, Сирия и Египет. Тогава е откраднат Светият кръст и други светини и биват причинени големи щети на храма „Свето Възкресение Христово“, издигнат от Константин Велики над Божи гроб. Това Ираклий не можал да си го прости и се заел да направи големи административни и военни промени, а след преструктурирането на войската застанал начело във войната си срещу персите. Именно при неговото управление за пръв път е използван тъй нареченият „гръцки огън“, чието приготовление си остава в тайна и до днес. И в крайна сметка успял да си върне всички територии, завладени от персите. И лично отнесъл Кръста, на който според преданието бил разпънат Христос, в църквата на Гроба Господен на Голгота. Това било тъй голямо събитие за целия християнски свят, че по този повод бил установен специален празник под името „Кръстовден“, който се чества и днес.
Пак Ираклий заменил императорската си титла „Август“ с „Василевс“, което на гръцки означава „Владетел“.
Татко веднъж беше обобщил живота на Ираклий като на велик завоевател, сравним с Александър Македонски. И всички, които присъстваха, се съгласиха с него.
И нещо, което ме изпълни с гордост: татко ми каза, че съществува и река Кубрат. Далече, далече на североизток, там, където е било царството Самара.
Колко странни изненади поднася животът! След като император Ираклий и Каназ у Биги Кубрат поддържали през целия си живот близки приятелски отношения, правнукът на Ираклий – Константин ІV и синът на Кубрат – Аспарух – сега бяха непримирими врагове.
Още докато дядо Кубрат е наложник в Константинопол, започва ромейско-персийската война. Срещу обещанието му да съдейства пред вуйчо си Орган да помогне с войска на Романия, Кубрат е пуснат да се завърне у дома. Такава войска от хазари е осигурена и те помагат на Ираклий във войната му в Персия. Така приятелството между двамата е заздравено недвусмислено.
Когато през 635 г. Кубрат воювал с аварите и ги победил, изпратил пратеници при Ираклий с искане да признае новите му владения върху стари римски земи – така наречената Малка Скития. Ираклий приел и Кубрат, като съюзник на империята или както се наричали и тогава „федерати“, е получил почетния римски титул „патриций“. Шест години по-късно Константинопол позволил на дядо да засели на тия земи част от прикарпатските си поданици. Та именно заради тези земи на юг от Дунав сега пламтеше войната между правнука на Ираклий Константин ІV и татко Аспарух.
Летописците на нашите врагове винаги ни рисуваха в тъмни краски, но дори тогава истината намираше начин да се появи, като тази за грандиозната битка при Оглоса на Дунава:
„А императорът Константин, като научил, че мръсен и нечист народ се е настанил неочаквано отвъд Дунава в Оглоса, че напада и опустошава близките до Дунава земи, т.е. сега владяната от тях страна, тогава владяна от християните, много се огорчил. Заповядал всички отряди да преминат в Тракия. И като въоръжил флота, потеглил срещу тях по суша и по море с намерение да ги изгони с война. Отправи в боен ред пехотната войска по суша към т.нар. Оглос и Дунава. Заповядал на корабите да пуснат котва на близкия бряг. Българите, като видели тези гъсти многобройни редици, се отчаяли за спасението си, избягали в споменатото укрепление и взели мерки за защита. След като в продължение на три-четири дни те не се осмелили да излязат от това укрепление, а ромеите не завързали сражение поради блатата, мръсният народ, забелязвайки слабостта на ромеите се съвзел и станал по-смел. Понеже императорът страдал силно от болки в крака и бил принуден да се върне с пет кораба и с приближените си в Месемврия, за да прави бани, оставил стратезите и войската със заповед да водят схватки, за да ги измъкнат от укреплението и да завържат сражение с тях, ако се случи да излязат. В противен случай да ги обсадят и да ги пазят в укрепленията. Конниците обаче разпространили слуха, че императорът бяга, и обзети от страх се отдали също на бягство, без никой да ги преследва. А българите, като видели това, започнали да ги преследват подире им и повечето погубили с меч, а мнозина наранили. И като ги предледвали чак до Дунава, преминали го и дошли при т. нар. Варна, близо до Одесос и до тамошната земя. Като видели, че мястото е много сигурно – отзад поради река Дунав, а отпред и отстрани поради теснините на Понтийско море, и след като покорили намиращите се там слоневски племена, тъй наречените седем племена, поселили северите от предната клисура до Верегава към източните части, а към юг и запад до Авария – останалите седем племена, които плащали данък. И тъй, след като се разширили в тези места, възгордели се и започнали да нападат и да поробват крепостите и земите, които били под ромейска власт. Принуден от това, императорът сключил мир с тях, като се съгласил да им плаща годишен данък за срам на ромеите заради многото ни грехове. Защото чудно бе за близки и далечни да слушат, че този, който е направил свои данъкоплатци всички – на изток и на запад, на север и на юг, – да бъде победен от този мръсен и новопоявил се народ. Но тъй като вярвал, че това се е случило на християните по божия промисъл, сключил мир, разсъждавайки по евангелски. И до края на живота си бил необезпокояван от враговете си.“
Трудно е ромеите да преглътнат поражението на цялата си армия – по суша и по море – от „мръсен и нечист народ“, на които се задължават да плащат годишен данък. И да признаят, че това е станало не защото българите са били по-силни, а поради „многото грехове“ на ромеите.
Така Константин ІV се разделя с половината си империя и като се опасявал, че този „войнствен народ“ може да продължи към столицата му, влиза в преговори за мир. В този договор той признава, че земите на север от Хемус са „земи на България по право родствено и по правото на оръжието“. И княжество България се разраства с Мизия чак до Хемус.
А българите започнали да наричат татко Аспарух Велики.
Така че станалото първо признаване на нова държава в границите на Римската империя от нейното създаване има дълбоки корени и причините са от една страна в силата на нашето оръжие, а от друга – в законното ни основание да живеем на тези земи, които ни принадлежат по род и право.
