Над уморените стрехи луната изгрява и отразена в безброй любопитни очи тръгва нагоре, но както върви, се смалява в нежен отблясък от слънчеви златни лъчи. На уморените хора луната дарява малко романтика, трепет, неясен копнеж. Колко вълшебни не казани думи остават, колко души и сърца се обвиват във скреж. Най-уморени заспиват звездите накрая – тихо […]
Очакването на поета Read More »
Поетът търси Музата с метафори и рими, възседнал белия, дарен с крила Пегас. Прозорецът му буден е в среднощен час, а всички трепкащи звезди са негови любими. Понякога вместо Пегас, оказва се Кентавър обяздил е и мрачно гледа на света. Макар да е затънал в грях и суета, Поетът чака да получи своя златен лавър.
Фантазии и реалност Read More »
Времето бърза, а ние го гоним по график – будим се, бързаме, тичаме – често без дъх. Сякаш денят се превръща в отвесния връх, който превземаме чак до вечерния трафик. После, със малкото сили, които остават, бързаме вече към къщи, към пристан желан. Врътваме ключа, но там е заложен капан с работа друга, която от
Всички мисли за теб се стопиха, любовта като въглен изтля. Моят вик във сълзата преля. Зачертах те. И пак се усмихвам. Сякаш лодчица в кораб се блъснах – на парчета безброй се разбих. Страдах много. Забравих. Простих. Бях щастлива. Умрях. И възкръснах. Търся в други очи любовта си. И в прегръдки на друг съм сега.
Превърни всяко чувство в звезда Read More »
Есента е сезон на душата. Есента е тревожен сезон. Завладян от тъга непозната, сякаш сам си трептящ камертон. А натрапникът-вятър те блъска и изтръгва от песен до плач. Твърде дълго ти сам се залъгва и така го превърна в палач. Той гаси на усмивки крилата, депресира те в сумрака сив. И нарочно оставя мъглата да
Човекът е орисан на самотност. Но щом се появи на този свят, край него радостно се суетят, усмивка всеки бързо му дарява – детето като слънчице изгрява. Не знае още що е то самотност. Със мама и със татко е щастлив. Расте със дни и става пакостлив. Додето се усети, ей го вече е възмъжал
Как ненадейно радостта от нас си тръгва – остава избледняващ спомен да трепти, додето в гърлото сълза от кръв тупти и с топли блясъци неонът ни подлъгва. С лица измъчени ще поседим във бара, ще пием много – болката да притъпим. Наканим ли се в полунощ да си вървим, отровно ще дими забравена цигара. А
Когато свърши земният ми път и продължа съвсем сама нататък, ще мога ли да се превъплътя в звезда, във птица, в цвете или в камък? Дали освободената душа ще се внедри в природните стихии, ще стане зла и с нея ще руша човешки домове като кутии? Не искам да съм част от ураган, ни страховитата
На отиващите по-нататък … Read More »
Невидимото, тайнственото, невъзможното ни предизвиква да го разбулим, разгадаем, покорим. Напредваме през вековете с бавни крачки, но хиляди въпроси пак се раждат, дори един-единствен ако разрешим. И хем вървим напред, хем гледаме назад и се терзаем. И вечно сме на кръстопът – самотни и сами. Сред стадото човешко топлинка уж търсим, но там ни спъват,
Днес аз се наслаждавам на забравената самота. Дори не забелязвам, че те няма, отсъствието ти дали е мимолетно, дали се скиташ нейде с друга… Потапям се сред обществото тайно на дома. Ще спусна щорите /по-правилно – ще вдигна ветрилата/ и ще отплавам с моята тъга. Ще прочета запазените SMS-и, ще наизвадя снимки и албуми, ще
Забравената самота Read More »
