© Издателство „Български бестселър НМБКП“, 2025
ISBN 978-954-463-319-6
* * * * * * *
Този роман трябваше да излезе изпод перото на талантливия писател Димитър Томов – идеята за него се е зародила още в студентските му години, ала животът не всякога ни предоставя време да реализираме мечтите си. Така е станало и при него. И ето, той ми подари своята мечта: идеята, сюжета, всичко! Запленена от това ново предизвикателство, се заех да пресътворя неговата мечта, внасяйки нови детайли и вдъхвайки в героите частици от душата си. Оставям на тебe, драги читателю, да си кажеш тежката дума дали се е получило. Бих била много щастлива, ако съм оправдала доверието на Димитър Томов!
За написването на своята „Комедия“, добила световна известност под името „Божествена комедия“, Данте се вдъхновил от един старобългарски апокриф „Ходене на Богородица по мъките“, открит в нашите земи. Този факт послужи като творчески тласък за написване на настоящия исторически роман, в който, освен живота на главния герой Данте Алигиери, намериха място и знакови български владетели, чиито имена са записани със златни букви в аналите на отминалото време.
Павлина Павлова
* * * * * * * * * * * * * *
Застанал до прозореца, Данте наблюдаваше изгрева на слънцето. Обичаше тези мигове, когато облаците се оцветяваха в пурпурно и сякаш подпалваха небето от изток. Тогава градът се осветяваше с небесната светлина и ставаше още по-красив, а планинските вериги като че го държаха в грижовна прегръдка.
Името Флоренция означаваше „цветущ“ и той беше доволен, че някой е благословил града с това знаково име. Беше щастлив, че се е родил тук, където живееха най-хубавите жени и отвред надничаше красота. Флоренция беше столица на областта Тоскана, потънала сред зеленината на маслинови горички и смокинови дръвчета, редом с кипариси и кедрови. И понеже в околностите отглеждаха най-ароматните лозя и се правеха изключителни вина, Данте не се лишаваше на вечеря от чаша-две от приятната напитка.
Пролетният ден беше тих, топъл, с ласкаво слънце, което разбуждаше пъпките на цветя и плодни дръвчета и скоро ароматът им се понесе като ефирно облаче над флорентинските домове.
Излезе и тръгна по все още спокойните улици. Флорентинците се обличаха с дълги дрехи без дипли с качулка, които пристягаха на кръста. На Данте не му харесваше да ходи закачулен, затова си поръча шапка, от която се спускаха две превръзки от двете страни на главата.
Камбаните на църквите звъняха в утринта и създаваха някаква празничност в града. Флорентинци обичаха да чуват техния звън, който им напомняше, че има Ад и Рай и че всеки човек сам избира къде ще попадне след своята смърт. Страхът от Ада обаче беше голям и това беше стимул за повечето хора да се стремят към добродетелност. Но всяка камбана притежаваше свой глас и когато биеха поотделно хората разбираха за каква опасност ги предупреждава: за начало на война, за екзекуция на осъден, за починал или за епидемия.
Според Аристотел „за доброто физическо състояние и здравето на гражданина и за създаването на потомство не е полезна нито физиката на атлетите, нито тази на твърде изнежените и слабовати хора, а средното между тези състояния. Така че физиката трябва да се упражнява, но не с големи натоварвания и не само в едно отношение, както физиката на атлетите, а за да се подготви за задачите на свободния гражданин. Това трябва да се практикува в еднаква степен при мъжете и жените.“ Ето, доверявайки се на този мъдрец от древността, Данте редовно си правеше разходки – кога сам, кога с приятел, но неизменно с добри мисли в главата.
Река Арно, която течеше през Флоренция, винаги го примамваше да се разходи покрай ленивите й води. От многобройните мостове над нея предпочиташе моста Понте Векио, на който се намираха най-известните магазини за бижута и все се канеше да купи нещо по-впечатляващо за непретенциозната си съпруга, но по една или друга причина не го правеше.
– Добро утро! – поздрави го Виторио де Медичи.
– Добро да бъде! – отвърна му Данте.
Богатата фамилия на Медичите постепенно разширяваше своето влияние в града, като към успешната търговия и тъкачество прибавяха все по-големи парчета земя, която им носеше значително състояние.
Когато минаваше покрай магазинчето на евреина на площад „Синьория“, насреща му изскочи продавачът и приповдигнато му заговори.
– Господин Алигиери, добре че те видях…, получих ценен ръкопис. Апокриф е.
– И кое му е ценното?
– Прецени сам. Озаглавен е „Ходене на Богородица по мъките“.
– На какъв език е?
– На български.
– Хм, и какво ще го правя този апокриф на български?
– Ти си решаваш. Ще го купиш ли?
– Не, не ми трябва!
– Да не съжаляваш после!
Данте отмина. Тоя евреин не се отказваше да му пробутва разни ненужни свитъци, папируси, скулптурки и погребални маски…
Но през нощта сънува Богородица. Като го гледаше с укор, тя му рече:
„Българският език е четвъртият каноничен език. Не помниш ли, че папа Адриан ІІ разреши да бъдат преведени на него богослужебните книги, както и да се извършва богослужение на него?…“
Данте се стресна и седна в леглото. През прозореца надничаше голяма оранжева луна, а той, вир вода, още не можеше да осъзнае къде се намира.
На сутринта първото нещо, което направи, беше да посети евреина и да купи въпросния апокриф „Ходене на Богородица по мъките“.
– Казваш: апокрифът е намерен в земите на българите. Къде по-точно? Защото и княз Алцек се е заселил с голяма група българи в областите Сепино, Бояно и Изерния.
– Не, не тези българи. Говоря за империята България между Дунав, Бяло море, Евксинския понт на изток, а на запад в някои части има излаз на Адриатика.
– Първата или Втората българска империя?
– Трябва да е първата.
– Хм, интересен народ са тези българи.
– Те са богоизбран народ, г-н Алигиери. И преди много години са населявали земите около Евксинския понт, който тогава бил сладководно езеро. Но като става Великият Потоп в него, като приижда голямата вода от Средиземно море, нивото му се вдига и започва да залива всичко околовръст. И всеки хукнал да се спасява по-нависоко и по-надалече от разбеснелите се води. Тогава някои от тях се пръсват по целия свят. Те дават начало на велики нови цивилизации като шумерската, като египетската…
Данте сбърчи вежди. Опитваше се да си спомни подробности за Спартак, който бил роден и отрасъл по българските земи, в някаква планина…, хм, забравил й е името. Май е същата, в която се е подвизавал и сладкогласният певец Орфей.
– Някой ми разказваше – продължи евреинът, че една част от тогавашните българи, засегнати от Потопа, се устремили към Месопотамия, където предали знанията си на местните. А после продължили на изток и стигнали до Индия…
Данте кимна.
– И след като скитали като нас, евреите, по света – продължаваше да каканиже евреинът, – ала скитали не само 40 години, а много, много повече, някои останали на новите си поселения, но други се завърнали. Подир Потопа пръгнали на юг и югоизток, а се завърнали с княз Аспарух от север. Представяш ли си какъв огромен кръг е изминало племето им, докато отново се озове в прародината?
– Тъй, тъй… – кимаше Данте.
– Затова никой не смее да им се изпречи на пътя. Затова и нашият крал Гримуалд е взел една част от тях под крилото си. Кой ще се откаже от храбри войни?
Навъсеният ден засилваше мрачното настроение на Данте.
Сега започваха неговите мъки да намери някой българин, който да умее да чете на старобългарски, след което да го накара да му прочете апокрифа. Или по-добре да му направи препис на латински, ако може.
* * * * * * * * * * * * * *
Приятелят му Гуидо Кавалканти беше от семейството на флорентинския банкер и философ Кавалканте де Кавалканти от видната фамилия Кавалканти.
Беше със седем години по-голям от Данте, но това не се отразяваше на техните отношения. И двамата пишеха поезия и имаха слабост към философията – солидна основа за добро приятелство.
Срещата им беше пред Баптистерий „Сан Джовани Батиста“ – знакова сграда за града, която Данте наричаше „хубавият Сан Джовани“. Флорентинците смятаха св. Йоан Кръстител за защитник на града и този Баптистерий бе посветен на него. Изглеждаше внушителен с новата си мраморна облицовка в бяло и зелено. В него биваха кръщавани гражданите на Флоренция. В него е бил кръстен и Данте на Великден през 1266 г. с името Дюранте, ала той повече си харесваше както го наричаха с умалителното Данте.
Щом се появи, Гуидо Кавалканти му махна отдалече с ръка. Отначало той беше бял гибелин, но когато политическите страсти се нажежиха, премина към партията на белите гвелфи и това затвърди приятелството им.
– Да се разходим към Арно – предложи Данте.
– Да се разходим. Ромонът на водата всякога ме успокоява.
Двамата уеднаквиха крачките си и без да бързат се упътиха на дълга разходка покрай брега.
– Научих една история за храброст, която си заслужава уважението – каза Гуидо: – Дори отначало ми се стори като измислена, ала проверих. Истинска е.
– Стана ми интересно – отвърна Данте.
– Всичко се случило през есента на 1066-та година. Английският крал повел армията си към Южна Англия, откъдето предполагал, че ще бъде нападнат от Уилям Завоевателя. Знаейки този факт, неговият брат Тостинг, който отдавна мечтаел да седне на трона му, влязъл в заговор с норвежкия крал Харалд Хардрада и викингската му армия акостирала в северната част на острова. Те се насочили към района на Стамфор Бридж. Предизвестен за нашествието им, английският крал също се насочил натам и успял да изненада викингите, които си почивали без ризници и се наложило да приемат боя само с щитове, шлемове и копия. При това те се били разположили от двете страни на река Дериуент и когато на западния бряг пристигнали англичаните, повечето хукнали да се спасяват по моста над реката. В същото време 15-хилядната армия на Харолд Годуистън им се нахвърлила и започнала безмилостна сеч.
– На кой ли бряг е бил братът-изменник?
– Това не знам, но станало нещо неочаквано. Макар английската армия да била многобройна и изходът на боя да бил предизвестен, тази армия трябвало да премине през тесния мост, за да довърши другата част от викингите. И тогава един викинг с впечатляващи размери, без ризница и щит, наметнат само с животинска кожа, застанал насред моста и размахал голямата си брадва. Всеки, който го доближал, бивал посечен. Скоро труповете вече наброявали над 40. Тогава един изобретателен саксонец, скрит в бъчва, се спуснал по течението на реката и когато стигнал под моста успял да прониже викинга-великан и да освободи пътя за настъпление.
– Не са ли имали лъкове и стрели? Доста по-лесно би било. Човекът е нямал дори щит!
– Така е, но в суматохата на битката вероятно късно са се сетили. Ала спечеленото време било от решаващо значение за останалите викинги, които успели да се организират и да изградят защитна стена от щитове. Битката продължила няколко часа, но накрая англичаните все пак спечелили победа.
– А какво е станало с брата на английския крал?
– И той, и съюзникът му Харалд Хардрада били убити. Но сред оцелелите норвежци се оказал и синът на Харалд Хардрада, с когото английския крал сключил договор, че ще ги остави да си идат, но само ако дадат обет, че повече няма да ги нападат.
– Виж ти каква история.
– Нали ти казах, че проверих дали не е измислица. Този храбър викинг е бил от онези, които посвещавали живота си на бог Один. Преди битка консумирали или голямо количество алкохол, или халюциногенни гъби, или семена от растението „Черна попадийка“, с чиято помощ изпадали в неконтролируема ярост.
– Добре, но няма ли опасност, когато изпаднат в такова състояние, да нападнат и своите?
– Разбира се, че има. Те нападали всеки, който им се изпречел пред очите. А след като пристъпът отминел, ставали безпомощни, много уязвими, а някои направо рухвали на земята и заспивали.
– Не ми допада такава храброст в кавички. Защото тя граничи с безумството на лудия.
– Прав си. Но точно тази история ми хареса заради справедливия й край.
– Несъмнено е така.
Двамата седнаха на пейка край реката и Данте си спомни за най-вълнуващия момент в живота си, изживян наблизо.
Когато срещна Беатриче на улицата покрай реката, Данте инстинктивно я поздрави и в отговор чу мелодичния й глас. Той спря на място, втренчил взор в прелестното създание, чийто образ вече девет години пазеше в съзнанието си като нещо свято. Ала времето беше превърнало миловидното дете в красива девойка с изящни пропорции и изискани маниери. Почувства се така, сякаш го удари мълния, която го възпламени отвътре и в същото време беше привлечен по новому към нея. Беатриче, придружена от двете жени отмина, ала той стоеше като вкопан – разтреперан и занемял, все още не успял да проумее случилото се. А то беше, че отново се влюби в Беатриче, този път като 18 годишен юноша.
Щом се опомни след цяла вечност, побърза към къщи, където се усамоти в своята стая и започна да си припомня – пак и пак – всеки миг от тази мимолетна среща. Не искаше да пропусне и най-дребния неин жест, поглед, интонация…, как небето се отразяваше в чистите й непорочни очи…, ангелският й глас…, грацията на походката й. И онзи, траещ цяла вечност момент, в който погледите им се срещнаха… О, блаженство за влюбения! О, радост за сетивата! О, щастие, което ни спохожда толкова рядко, но с такава могъща приливна вълна, която ни оставя без дъх…
Данте щеше да пази като най-голяма скъпоценност вълнението на този безкраен миг, да черпи от него вдъхновение за първите си сонети и после – за цял живот. Тази случайна среща щеше да се проектира в бъдещето му по един необясним начин, да го вълнува и окриля, да го изпълва с копнежи и мечти. Знаеше, че не може да се ожени за нея първо, защото е сгоден за друга, и второ, защото тя беше дъщеря на предводителя на черните гвелфи на Флоренция. Ала никакви доводи не бяха в състояние да намалят любовта, пламтяща в гърдите му. А и той не се опитваше да се раздели с това сладко чувство, от което черпеше опиянено вдъхновение и смисъл за живот.
– Хей, друже, къде се отнесе? – приятелят му го наблюдаваше с усмивка и Данте засрамено махна с ръка:
– Знаеш къде…
– А-ха, при Беатриче…
– Какво да правя? Любов!
– Ти си щастливец, знаеш ли? Защото не на всеки е писано да изпита такова силно чувство към друго човешко същество.
