Издателство „Български бестселър-НМБКП“, 2025
ISBN 978-954-463-323-3
МОЯ БЪЛГАРИЙО!
Златна моя Българийо – лете пшеничено руса.
Есен с туптящо сърце – с грозде, замайващо вкусно.
Зиме – принцеса добра – топло завива земята.
Пролет – градина с цветя – пак се завръщат ятата.
Дунав и Черно море като сестри те прегръщат,
а планините навред свойта прохлада разгръщат.
Бързат реки, покрай тях малки поточета тичат.
И в долини, в равнини ражда земята обична.
Моя родино, за теб колко юнаци умряха?
Легнаха те във пръстта, с твоята хубост се сляха.
Хилядолетен народ следва съдбата нелека
и към звездите дори търси, прокарва пътека.
Този най-истински Рай нека любов го изпълва,
нека дечица-слънца като цветенца покълват.
Моят безсмъртен народ нека живее щастливо.
Горди жени и мъже винаги в теб да са живи!
РОДИНАТА
Родината за теб какво е? Тя не е ли
най-първо маминият глас, усмивка, топлота…
И песните, в които има птичи трели…
И мигове, когато те владее радостта…
Родината за теб какво е? Тя не е ли
ръцете таткови – изчезва бързо всеки страх.
Бащите ни разказват за дедите смели
и ни подсказват да живеем също като тях.
Родината за теб какво е? Тя не е ли
онази шепа пръст в акакията на царе?
Безброй мъже смъртта в очите са видели
и всеки гинел в устрем чуждата войска да спре.
Родината е място свято и свещено.
Под късчето небе трепти трибагреник-крило.
И нека бъде тя като огромна сцена,
където мир, любов и смях са вечно колело.
ЕДНА БЪЛГАРКА
Безхитростна,
ранима,
срамежлива –
навярно старомодна съм за днес.
Ала преструвките не ми отиват
и все тъй пазя женската си чест.
Аз вярвам в Любовта –
веднъж се дава,
тя съществува нейде по света –
по-пламенна от огнената лава,
по-истинска от сбъдната мечта.
Бях в Рая,
неведнъж и в Ада слизах,
но неизменно се завръщам тук.
На робството хомота го прегризах.
Свободна съм, повдигнала юмрук.
Свободна като птиците в небето,
безсмъртна като стръкчето трева.
Щастлива съм посвоему.
Помнете:
не преклоних пред никого глава!
НАРОДЕ МОЙ
Не рухвай сред безпътицата страшна,
народе български, народе мой.
Оказа се затънал в блатна каша:
отчаян, беден, болен, но герой.
Година след година оцеляваш,
загледан в бъдеще като мираж.
Мнозина не издържат, ти – оставаш,
народе български, народе наш.
Щом пътят във безпътица прерасна,
осъмнахме с ограбени души.
България, Родината прекрасна,
не прави опит да ни утеши.
Роптаем, но напразно – горе никой
не чува тътен мощен на вулкан.
Клокочи лавата, преди да бликне
във миг незнаен, миг на огнен плам.
Дори в съня ме стряска и ме буди:
проспах живота сложен, но сега
ще бъда в първите редици луди.
Търпяхме! Днес кажете: ДОКОГА?!
