50 НЮАНСА ОГНЕНО ЧЕРВЕНО – любовен роман
Издателство „Български бестселър НМБКП“, 2024
ISBN 978-954-463-311-0
* * * * * * *
Идеята за тази книга дойде от Фейсбук. Много жени на различна възраст ми се оплакаха, че са се влюбили в мъже от виртуалното пространство и след известно време на споделена виртуална любов и предложения за брак, са били измамени от тях с голяма сума пари. Една дори си беше продала апартамента, за да услужи на внезапно закъсалия „богаташ“, а той, след като получил превода, изтрил профила си и безследно изчезнал.
И така, събирайки жалби и разочарования, красиви емоции и преживявания, слушайки спомени за ефимерната им и съвсем реална любов, реших да пресъздам една подобна „връзка“. Но не с чужденец, и не само виртуална. Ще запазя в тайна имената на жените, които ми споделиха най-интимни преживявания, по обясними причини. Надявам се да не останете разочаровани. Не цитирам имена, защото не искам тези жени да бъдат разпознати от своите съпрузи, приятели и близки, съседи и колеги. Готова съм аз да нося цялата отговорност за написаното…
* * * * * * *
Всичко започна он-лайн. На шега. Общуваха в социалната мрежа Фейсбук, докато една вечер той й изпрати годежен пръстен с въпроса:
„Искаш ли да се омъжиш за мене?“
„Да!“ – отвърна тя и му постави сърце емотиконче.
Беше забавно.
Подир месец той й предложи да направят онлайн сватба.
Онлайн сватба?
Защо не!
Всички техни приятели много се забавляваха – изпращаха им картички, кутии с бонбони, торти и кошници с цветя…
Той пък я покани да разгледа къщата, която беше измислил за тях, двамата: на три етажа, с модерно обзавеждане, с басейн сред красива градина и цветя, много цветя…
Веселиха се няколко дни и тогава решиха, че е време да се запознаят „на живо“ – хем да се посмеят на ситуацията – женени, пък не се познават.
Уговориха си среща пред хотел „Маринела“ – в уречения час той трябваше да я чака на входа.
Слезе от колата и го видя. Позна го мигом: приличаше на мъжа от снимката, но изглеждаше много по-привлекателен. Беше висок, строен, с тъмноруса коса и я наблюдаваше полуусмихнат. Защото и той я беше разпознал по снимката й в профила.
Светът се завъртя под краката й, сякаш я разтърси светкавица. Помисли си, че все още има време да се върне обратно в колата и докато той изминава тези десетина метра, да включи стартера, да даде газ и без да поглежда в огледалото за обратно виждане да избяга, преди да е станало късно. Ала краката й трепереха, сърцето й ускори ритъм, почувства едно мощно привличане към този непознат, с който всичко се беше развивало виртуално в сферата на глупави шеги и закачки, докато не го зърна.
Смущението й нарастваше с всяка крачка, Той й подаде една черна роза, нещо й говореше, леко се наведе и я целуна първо по едната, после по другата буза и отново по първата. Линда изтръпна от тази близост.
Мозъкът й пламтеше, престана да мисли. Почувства как по краката й плъзват желания, събират се в слабините й, пърхат в стомаха. Беше лудост да го пожелава точно тук, на улицата, по която се бяха разхождали с Денис, ала Денис отдавна го нямаше, беше мъртъв, а тя беше жива, топла, превърната в страстен копнеж да се озове в прегръдките на този непознат, нахлул по странен начин в живота й през Фейсбук. Чувстваше се изпълнена с неутолим копнеж за любов и това я правеше неспособна да мисли трезво…
Реалността я плашеше, влюбването не беше предвидено да се случи, но тялото й вече се плъзгаше мислено към неговата гореща прегръдка.
ТЯ: Дали да продължавам тази авантюра? Та аз нищо не зная за този мъж! Може да е всякакъв!
ТОЙ: Боже, какво парче! Този път ударих в десятката!
– Е, аз съм Арлин. А ти си Линда, нали? Да не взема да те объркам с някоя друга. Всъщност същата си като на снимките в профила ти. Няма ли да кажеш нещо?
– Какво да кажа?
– Да, в началото е малко неловко. Когато си пишехме, беше различно. Може и тогава да си се смущавала, но нямаше как да те видя. Тази роза специално ми я доставиха за тебе.
– Много е красива! За първи път виждам черна на цвят. Истинска ли е?
– Да. Хайде да влизаме. Резервирах маса до прозореца в панорамния.
Линда беше объркана. Чувство за угризение, че върши нещо нередно, се сблъска с бликналото привличане към непознатия, а свенливата й същност предизвика буря в душата й: срам и страст се счепкаха като наежени бойни петли.
Пристъпваше редом до него, докато се настаниха на маса с изглед към града. Но сега не й беше да се възторгва от разни красоти, когато се налагаше да взема важни решения за себе си.
Арлин й се усмихваше и Линда направи същото.
– И така: какво ще пием за аперитив?
– С кола съм. За мене вода.
– А, не, ще направим така: колата ще я оставиш на паркинга, а ще се прибереш с такси. Да започнем с водка „Смирноф“, а ти ще избереш виното.
Линда кимна в знак на съгласие.
– Добре, става. – Не вървеше веднага да започне да му обяснява, че не пие алкохол. – За мене малка. И шопска салата.
Наблюдаваше го докато поръчваше и към стегнатата му спортна фигура добави и кавалерските му умения. В погледа му, насочен към нея, прочиташе нещо повече от интерес, наричаше се желание и то я безпокоеше, защото може би и той четеше същото в нейните очи.
– Притеснявах се, че няма да дойдеш – каза бавно той: – А понеже вече сме женени, щях да се почувствам самотен и изоставен на произвола.
– Нали се разбрахме. Няма нищо страшно в едно запознанство, пренесено от виртуалния в реалния живот.
Млъкна, защото осъзна, че се опитва да убеди себе си, а не него.
– Права си. Но даже във виртуалния свят ние си оставаме реални. Разбира се, ако не сме тролове.
Донесоха поръчката и Арлин взе своята чаша:
– Да вдигнем тост за нашата първа среща, която да постави началото на едно хубаво приятелство.
Чукнаха чаши и Линда отпи малка глътка.
– Е, разкажи ми за себе си! – подкани я Арлин.
– Няма нищо за разказване. Знаеш всичко от Фейса.
– Добре, аз ще го обобщя: живееш сама, имаш две пораснали деца, които учат в чужбина, художничка си. Харесваш живота сред природата. Занимаваш се с фотография. Любими са ти гръцките, както и руските песни от войната.
– Не само военните, също и циганските романси. Харесвам Верди, Хачатурян, Бетовен… А сега да чуем CV-то на Арлин.
– Ти ли ще го кажеш?
– Предпочитам сам да се представиш.
Той й се усмихна и едва сега Линда забеляза трапчинката върху дясната буза, която му придаваше чар.
– Разведен, без деца. Имам фирма за търговия с всичко, което не е забранено от закона. Планинар съм. Харесвам различни спортове.
– И особено морските – уточни тя.
– Ето как знаеш. Яхтата ми е закотвена в гръцко пристанище и през лятото може да те разведа с нея из островите.
– Дотогава има много време.
– Отказваш ли ми?
Линда се смути:
– Просто отбелязах, че все още не съм наясно с програмата си за лятото.
– Но ти си художничка. Можеш да рисуваш навсякъде, дори на яхтата. Или греша?
– По принцип си прав.
Това негово бързане започваше да я притеснява. Преди малко се запознаха, а вече чертае планове за тяхното общо бъдеще.
И все пак вечерята премина весело. Арлин имаше чувство за хумор и постоянно я разсмиваше с истории за свои неудачи, разказваше й вицове и сам се смееше от сърце.
Топлият му мелодичен глас галеше слуха й даже когато й обясняваше за негови бизнес сделки, от които тя нищо не разбираше. Умееше да поддържа интереса й дори само заради искрящите му очи, вперени в нейните.
Той я наблюдаваше с усмивка и Линда необяснимо защо се почувства уязвима, слаба и безпомощна. Ала бързо се овладя от мимолетната слабост, усмихна му се и безгрижно каза:
– Сякаш всичко това не се случва с мене. Сякаш съм наблюдател на пиеса на абсурда.
– Сякаш? Не, скъпа Линда, няма „сякаш“ и ти не си наблюдател, а главен герой в пиесата на своя живот. В момента нашите пътища се пресичат, а как ще продължат, бъдещето ще покаже. Наздраве за бъдещето!
Пиха бяло вино. Завършиха с шампанско, от което главата й се замая.
– Време е да ставаме! – каза Линда притеснено: – Да поискаме сметката: – Протегна ръка към чантичката си и извади дебитна карта.
– Какво правиш? – възмутено я погледна Арлин: – Аз черпя!
– Не сме се разбирали така!
– Всъщност изобщо не сме се разбирали, но се подразбира, че щом аз съм те поканил на тази среща, сметката е моя.
– Тогава ще си я поделим! – упорстваше Линда.
– Точка по въпроса! Прибери си картата, излагаш ме. Тук ме познават…
Сервитьорът остави папката със сметката до Арлин, той я разтвори, пъхна своята карта и каза:
– Двайсет процента.
Сервитьорът благодари за щедрия бакшиш и се отдалечи по посока на бара, за да приключи сметката им. Тяхната сметка.
Линда не осъзнаваше колко е пияна, докато не стана от стола и залитна. Но бързо се стегна и като се усмихна извинително, се упъти към изхода.
– Облегни се на ръката ми – услужливо повдигна дясната си ръка Арлин: – Май шампанското те хвана.
– Не само шампанското. Тази вечер прекалих с пиенето. Но при толкова много тостове, глътка по глътка, ето докъде се докарах.
Навън ги посрещна хладно нощно небе. Смразяващ вятър препускаше по улиците, вече пусти от хора и автомобили. Линда потръпна, защото беше оставила шлифера си в колата.
– Такси. Да повикаме такси.
– Имам по-добра идея. – Арлин обгърна раменете й, като й сочеше нещо от другата страна на улицата: – Виждаш ли блока отсреща? Там живея. Ще те отведа да ти направя едно силно кафе. После ще те изпратя.
Кафе посред нощ?
Линда сви рамене: какво пък, и без това тази вечер извърши куп глупости.
Тя се остави да бъде отведена до дома на своя виртуален съпруг. Щом влязоха, той взе лицето й между дланите си и устните му покриха нейните с пламенни целувки, от които още повече й се зави свят. Беше лудост да се целува с този мъж, когото познаваше от няколко часа, но…
Макар целувката му отначало да беше нежна и несигурна, тя цяла потрепера, сякаш я разтърси токов удар. Главата й се изпразни от мисли, всяка нейна клетка беше под въздействието на надигащото се страстно желание. Все едно да поднесеш запалка към купа сено – за секунди ще пламне и никой няма да може да го угаси.
Дали и той беше почувствал същия зов на плътта? Или трептящото й тяло в прегръдките му го направи по-смел? Устните му настоятелно засмукаха нейните, отнемайки дъха й. Сладостни тръпки плъзнаха по краката й, стомахът й се свиваше под напора на неосъзнато докрай желание за сливане…
– Любовта – промълви тя, но той я прекъсна:
– Не искам да говорим за любовта, а да я изживеем…
В замъгленото й съзнание изплува изпратеният снощи SMS, щом се разбраха за срещата: „Нямам търпение да те видя… Ще бъдеш нацелувана за доволство на душа и тяло…“ Тогава с усмивка се зачуди какво ли пък означаваше това? Несъмнено беше доста ексцентричен, защото целувките в ресторанта не можеха да се броят за истински, особено пък за „доволство на душа и тяло“.
Ала присъствието му толкова близо, уханието му, трудно овладяваното му желание да я има постепенно започнаха да я обезоръжават и светът отстъпи назад, изчезна заедно със своите норми за поведение, морал, предразсъдъци и прочее писани и неписани закони. Сега бяха само един мъж и една жена, които се желаеха умопомрачително.
С трескави ръце разкопчаваха копчета и смъкваха дрехите си по пътя към голямото легло.
Почувства как вълна от сладострастие я залива, тръгва по всички посоки на тялото й, замъглява мислите й, превръща я в пулсираща мембрана, която пилее стонове и викове на доволство. Той потъваше в нея, изпълваше я, подаряваше й вълшебството на сливането, когато две тела се превръщат в едно, когато светът изчезва и само душите общуват с придихания, с целувки, с ласки…
