Действието в романа се развива в края на ХІІ и началото на ХІІІ век и е фокусирано върху въстанието на братята Теодор и Йоан-Асен, което довежда до възкресяването на Второто българско царство. Проследени са всички важни стълкновения между армията на новопровъзгласения български цар Теодор-Петър ІV и ромейския Исаак ІІ Ангел. Специално място е отделено на действителен случай, когато освобождението на България от ромейско робство буквално е висяло на косъм. Тогава ромейските войски проникват неочаквано през източните части на Хемус, опожаряват Преслав, Плиска и обсаждат Търново. Градът е неподготвен, цар Петър заедно с войската си е завардил проходите в централната част на балкана и е било въпрос на дни всичко, извоювано с много жертви, да бъде погребано под руините. И тогава един храбър българин се жертва в името на свободата – след като се подлага на доброволни изтезания, той излиза от крепостта като мним беглец, дава невярна информация на ромейския император, после повежда вражата войска, уж за да й помогне, а я вкарва в капана, предварително подготвен от българите…
Удивително е колко много неща от миналото си кореспондират с днешния ни ден: темите за приятелството и предателството, борбата за оцеляване, самотата и равнодушието, вярата и суеверията, безсмислието на войните, независимо от етикета, който им се поставя.
Развръзката настъпва чак при царуването на цар Калоян…
* * * * * * * * * * * * * * *
Конниците, които препускаха в равен тръс, се предвождаха от двама мъже, облечени в скъпи пъстри дрехи с наметала, които отдалече показваха тяхната принадлежност към по-издигнатите хора. Защото алените и ярките цветове бяха забранени от ромеите и народът масово се обличаше в тъмни и сиви дрехи. Само на празници, когато се изваждаха старите народни носии, грейваха шевиците върху белите ризи, а сукманите, зейрите и панталоните бяха разноцветни.
В далечината се очертаха зъберите на крепостта Кипсела. Най-после щяха да се изправят очи в очи с новия ромейски император и да му кажат своите искания.
Скоро върху висок хълм над западния бряг на река Хеброс изникна цялата крепост. Забелязваха се дежурните стражи, които се разхождаха горе по крепостната стена.
По-младият от водачите дръпна поводите на своя кон и ездачът до него го последва.
– Какво има? Защо спираме? – запита мъжът на видима възраст около 40 години. Изпод шлема му се подаваха кичурчета посребрени коси.
– Винаги трябва да имаме общ поглед върху крепостите, които посещаваме. Не се знае кога ще ни се наложи да ги обсаждаме и превземаме! – усмихна се доста по-младият.
– Успокой се, Асене! Идваме с мирно искане, а не да обявяваме война!
– Ти, батко, продължаваш да си вярваш, че щом императорът чуе исканията ни, колкото и да са справедливи, мигом ще нареди на своя писар да ни издаде хрисовул за даване на прония.
– Ще видим!
Йоан-Асен срита коня си и препусна напред, защото не искаше да спори с по-големия си брат Теодор. Доколкото познаваше ромеите, те не разбираха от добра дума, с тях трябваше да се разговаря само със силата на оръжието. Наглостта им нямаше граници. Виж го ти ромееца! Сякаш не знаеше, че Кипсела е била резиденция на одриските царе още от ІV-ти век преди Христа – на Хебризелм, на Котис, на Керсеблепт, на Амадок, на Берисад, на Севт… Одриското царство било толкова голямо, че след смъртта на Котис, наследниците му Амадок ІІ, Керсеблепт и Берисад го разделили на три, за да го управляват по-лесно. През ония години Кипсела и Бизанте са били двете най-силни крепости в Източна Тракия, като са били предпочитани владетелски резиденции.
Ала на 11 септември Исаак ІІ Ангел, след като убил един от най-ревностните поддръжници на Андроник І – Агиохристофоритис – и хоп – на следващият ден бил провъзгласен за император. Това станало възможно благодарение на константинополското население, което се нахвърлило върху Андроник и го погубило в страшни мъчения. Исаак ІІ Ангел бил от средите на едрата земеделска аристокрация, затова тя го подкрепила, разчитайки той да отмени приетите от Андроник неизгодни за тях закони.
Брат му го догони:
– Ей, Асене, успокой се! Какво като откаже? Ние и без това си имаме голяма самостоятелност, нали?
– Не е така, батко! Каквото и да правя, където и да ходя, мисълта, че царството ни не е свободно, ме измъчва.
– Да не мислиш, че и аз не се чувствам по същия начин? Но трябва да сме по-дипломатични. Със сигурност ни предстои да извървим дълъг път до нашата независимост, ала е важно да го правим стъпка по стъпка. Сега си спомни защо сме тук.
– Добре, Теодоре! Ще правя всичко, както ти искаш, пък да видим…
Продължиха да яздят в тръс и не след дълго пристигнаха пред северната порта, където стражите ги спряха:
– Кои сте и при кого идвате?
Теодор отвърна с равен глас:
– Български боляри сме и идваме при императора.
– Той очаква ли ви?
– Не, но ще иска да ни види.
– Изчакайте отвън. Кажете си имената, ще пратя да го попитат.
Йоан-Асен почервеня от възмущение, но Теодор го изпревари, преди да е казал нещо не на място:
– Ние сме български боляри от знатно потекло. Теодор и Йоан-Асен, собственици на имения в северните подножия на Хемус и в околностите на Търновград. Идваме да искаме прония за нашите владения Стринава и земите на север до Дунава.
Стражът им махна с ръка да се отместят и потъна към вътрешността на крепостта.
Двамата братя и дружината им отстъпиха, за да дадат път на прииждащите селяни, натоварени с кошове плодове и зеленчуци, на търговци от далечни страни и на жители на крепостта, които тръгваха по свои си дела.
Пронията, за която братята идваха, щеше да им даде правото да събират данъците от именията си в своя полза. В замяна те трябваше да осигуряват войска за империята. Изгодно и за тях, и за императора, но да видим…
Този новоизлюпен император вероятно се чувстваше всемогъщ, след като войската му успя да се разправи с норманите, които превзеха Солун. Но това се дължеше повече на опитния му военачалник българинът Алексий Врана. Той отначало обърнал в бягство малък техен отряд, а след това, като облякъл част от своите войници с дрехите на победените нормани, въоръжил ги с техните оръжия и като възседнали техните коне, се насочили към намиращите се нормани при Амфиполи. Норманите поискали да преговарят, ала ромеите ги нападнали и ги довели до бягство. Двама от предводителите им паднали в плен на ромеите, а тази победа се оказала решаваща. Но тя създаде ореол около новия ромейски император.
Йоан-Асен хем кипеше от гняв, задето ги оставиха да чакат пред портата, хем оглеждаше наоколо – чак до хоризонта, защото си припомни, че тук някъде се е състояла онази знаменита битка между римските легионери, водени от консула им Манлий Вулзон, и тракийските войни. Наглите ромеи се връщали от Галатия и понеже броят им бил над 30-хиляди, с пренебрежение се отнесли към три пъти по-малобройните траки: “Махнете се от пътя ни, ние сме господари на света!”, при което те им отвърнали: “Може да сте господари на света, но ние сме господари тук и няма да ви пуснем!”. В завързалия се бой римляните били позорно разбити. И това се е случило по време, когато Свещената Римска империя действително била в силата си – някъде през втори век преди Христа.
Исаак ІІ Ангел ги прие, но се държа високомерно и презрително – като въплътен на земята Господ.
– И защо сте си въобразили – насмешливо запита той, след като изслуша дипломатичното искане на Теодор – че аз, ромейският император, ще дам прония на чужденци? Ако ги раздавах наляво и надясно, скоро ще оставя империята без земи, без поданици и без доходи от данъците. А и вие, българите, постоянно се опълчвате срещу нас, причинявате ни огромни злини и илиади от нещастия, пък сега сте дошли с такава нагла молба.
– Молбата ни не е нагла, а справедлива – спокойно поясни Теодор: – Родовите ни владения в районите на Търново, Дряново и Трявна са богати и можем да си бъдем взаимно полезни.
– В нашите фамилни книги и законници пише за родословието ни, което води от царете ни Симеон, Петър и Самуил. Ние не сме робите, за каквито се опитвате да ни представяте. Ние сме принцовете на България и затова наше право е да получим прония! – Гласът на Йоан-Асен се извиси над всички в залата.
– И се осмелявате да ми противоречите! – ядоса се Исаак ІІ Ангел.
– Ударете му една плесница и да си вървят! – разпореди севастократор Йоан, чичо на императора.
Стражът, който изпълни заповедта му, ги гледаше злобно в очите, докато удари назидателната плесница.
– Няма да оставим това така! – викна Йоан-Асен: – Задето ни пренебрегнахте и се държахте оскърбително, ще вдигнем въстание, тъй да знаете.
– Ще съжалявате, много ще съжалявате! – добави Теодор.
– Махайте се, преди да съм решил да ви наложа по-строги наказания за дързостта! – повиши глас императорът.
Двамата мигом се обърнаха и с твърди крачки се упътиха към вратата, без да се покланят, макар с това да рискуваха нови неприятности.
В кръвта на братята кипеше храбростта на славните им деди и добротата на кротките им съпруги. При Теодор по-често вземаше надмощие добротата, съчетана с мъдра търпеливост, докато при Йоан-Асен се събираха най-безстрашните и непокорни черти, които оформяха качествата на великите пълководци. За третия брат, Йоаница, беше рано да се каже какво ще доминира в него, защото още растеше и се оформяше като мъж-планина. Засега всички забелязваха рядко срещаната му външна красота. Характерът му щеше да се прояви едва когато попаднеше сред вихрушките на тъмни сили, а дотогава по-големите му братя щяха да го пазят от злото на заобикалящия го свят.
Озовали се извън резиденцията, братята гръмогласно заговориха, оскърбени до дън душа.
– Какво толкова искахме? – мърмореше Теодор: – Само да ни зачислят като стратиоти, да ни отпуснат имот и да ни разрешат ние да събираме данъците.
– Жалък страхливец! Трябваше да го стисна за гърлото! – Йоан-Асен ускори крачки.
– Татко какво ти повтаряше? “Придърпвай юздите на гнева си!” А ти напротив – пускаш юздите и пришпорваш в галоп! – настигна го Теодор.
– Ще ни падне в ръцете, само почакай!
– По-кротко! Всичко по реда си!
– Защо ли не му напомних, че България е била могъща империя с граници от Крим до Белград и от Карпатите до Бяло море, което тогава се е наричало Тракийско! Че още при Константин Брадати българите на Аспарух са преминали Дунава и са освободили нашата земя, която преди това се е наричала Мизия, като са владеели и Драч, защото българи, власи, сърби и македони са едно…
Можеше да му спомене и за римските императори от тракийски произход, сядали на този най-висок трон и направили не малко за славата и успехите на империята. Може би трябваше да му напомни за император Гай Галерий Валерий Максимиан, който е бил основният подбудител на Диоклециан за преследването на християните, но в края на своя живот сам издава на 30 април 311 година прословутият Сердикийски едикт, с който се отменят преследванията на последователите на Иисус Христос и се узаконява християнството.
– Да му беше рекъл как именно тук, край Кипсела, войските на римския консул Манлий Вулзон, наброяващи 30-хиляди войници, са били разбити от три пъти по-малко тракийци – мърмореше на свой ред Теодор…
– Нашият народ живее от най-древни времена на тези земи. Това е описано още от Омир, потвърдено от Патеркул и Страбон.
– Както и от устните предания на нашите деди…
На връщане от Кипсела двамата бяха обзети от такъв гняв, че не даваха почивка на конете, додето Селим не ги настигна и рече, че ако така продължават, ще трябва да се връщат пешком, понеже няма да остане жив кон. Бяха сигурни, че Исак ІІ Ангел ще приеме предложението им да бъдат зачислени в армията му, като в замяна им даде прония върху Стринава и Търново, но той не само им отказа, ами ги унижи. Затова Йоан-Асен не си сдържа нервите и го заплаши. Теодор пък се ядосваше на брат си, задето така глупаво изложи на риск живота им, но каквото и да му говореше, Йоан-Асен приемаше всичко, съгласяваше се без възражения, а после, в моменти като този, когато се изискваше дипломатичност, сякаш всичко забравяше и си знаеше неговото.
Тяхната крепост Стринава беше сякаш създадена от Бога. Намираше се на високо плато, естествено укрепено с отвесни скални склонове от юг и запад и с годините се беше превърнала във важно пътно кръстовище.
От север на юг наблизо минаваше “Верейският друм”, който идваше от Николопис ад Иструм и Зикидева и отиваше към Верейския проход. В посока изток-запад пък минаваше друг път с разклонения за Мъглижкия и Дъбовския проходи.
Далече назад във времето се губеха първите строители на крепостната стена от ломени камъни без спойка. Всъщност крепостта Стринава включваше няколко изградени самостоятелни крепости, където братята се чувстваха защитени от неприятелски набези. Там, където природните дадености позволяваха достъп към платото, предците им се бяха погрижили да изградят ров с вал от вътрешната страна извън крепостните стени.
Вече у дома, те по-спокойно се заеха да обмислят как да си отмъстят.
