С България в сърцата

Майко Българийо, пак си под робство печално на монополи, които те смучат без жал. Твоето бъдеще робско ще бъде безславно. Твоето минало гордо затрупват със кал. Майко Българийо, ти като спяща принцеса сякаш не виждаш, не чуваш, не чувстваш дори. Време е! Твоите храбри войводи къде са стари байраци да вейнат, да палнат искри? Майко

Нахлуват тъмни чужденци и ни превземат. Тълпите им прииждат нощ и ден. Но спят потомците на гордото ни племе – когато се пробудят, ще сме в плен. Отново в епицентъра на зли кроежи родината ни древна се тресе. Потъпкаха без жал вековните копнежи. Предателството как ще понесем? Земята ни пустее. Няма ги децата. Мъже сърцати,

“Покойници, вий в други полк минахте…” Иван Вазов Животът е война – неистова и страшна. Наоколо е пълно с трупове. Боли, щом хора, паднали при схватка ръкопашна, поемат с траурните обредни коли. И за какъв ли идеал платиха скъпо? Не е за свобода, нито за някой бог. Пред истината поразяваща изтръпвам, прикрита ловко зад пореден

“След толкова години, все същата съдба – мизерия, залъгвана, с коматче свобода.” Ивайло Балабанов След толкова години и толкова борби животът промени ни, о, той ни озлоби. Помръкнаха очите, без светъл идеал, и мрачни идват дните. Народът обеднял посреща примирено нерадата съдба. Къде сте, възрожденци, със дух за свобода? – да палнете искрите сред спящите

Кога ни стегнаха оковите на свободата? И как мечтата се превръща в бреме? Дълбоко в нас предател жалък дреме и сянката му плаши волността на знамената. И неусетно свободата стана слободия. Опиянението ни замая, прерасна във пиянство най-накрая. Угасна пламъкът, остана злата орисия. Оковите на свободата в нас разпалват жажда. Назад – пожарища. Напред –

Какво усещане за свобода! Какво опиянение велико! Отвред усмивки на надежди бликат и толкова различен е града сред знамена, с площади многолики. А после хора с тъмни очила, със черни дрехи, в черни мерцедеси налагат свойте новички професии – на тъмно вършат своите дела… Правителство на вярата, къде си? Кой управлява? Как да разбереш? Престъпни

Гласовете се носят край мене – гласове, гласове, гласове. Накъдето сега да поема – страхове, страхове, страхове. Всеки ден по-враждебен пристига в сивота, сивота, сивота. Нещо тъмно отвред се надига с яростта, яростта, яростта. Кой бездушно простреля мечтите? Наглостта! Наглостта! Наглостта! Кой открадна на всички парите? Алчността! Алчността! Алчността! Казват: кризата дълго ще трае –

Не рухвай сред безпътицата страшна, народе български, народе мой! Оказа се, затънал в блатна каша – отчаян, беден, болен, но… герой. Година след година оцеляваш, загледан в бъдеще като мираж. Мнозина не издържат – ти оставаш, народе български, народе наш. Щом пътят във безпътица прерасна, осъмнахме с ограбени души. България, Родината прекрасна, не прави опит

Протестираме мълком. Беззвучно крещим. А главите са сведени в робско покорство. Цял живот е така: все мълчим и търпим, демонстрираме гордо това си упорство. Като в приказка стара за храбър юнак крадешком се озъртаме: Иде ли вече? Той е вятър, легенда, обгърната в мрак. Трябва сам да воюваш със злото, човече. Да излезеш, размахал протестен

“Радвай се на илюзиите. И на раните от звезди се радвай…” Иван Давидков Такива рани романтични вече няма, а дупките по дрехите са от куршуми. Смъртта връхлита в домовете нежелана с модерен способ от картинка, звук и думи. И вцепенени пак пред сините екрани сърцата пълним с болка, а в очите – сажди. Все по-самотни