април 2022

Протестираме мълком. Беззвучно крещим. А главите са сведени в робско покорство. Цял живот е така: все мълчим и търпим, демонстрираме гордо това си упорство. Като в приказка стара за храбър юнак крадешком се озъртаме: Иде ли вече? Той е вятър, легенда, обгърната в мрак. Трябва сам да воюваш със злото, човече. Да излезеш, размахал протестен

“Радвай се на илюзиите. И на раните от звезди се радвай…” Иван Давидков Такива рани романтични вече няма, а дупките по дрехите са от куршуми. Смъртта връхлита в домовете нежелана с модерен способ от картинка, звук и думи. И вцепенени пак пред сините екрани сърцата пълним с болка, а в очите – сажди. Все по-самотни

Прекрасна Родино, топиш се и чезнеш – децата отлитат на Запад, а старите, с пенсии срамно мизерни, потъват в коприва и лапад. След двайсет години от племето славно ще има ли живи потомци? Къде са мъжете да спрат незабавно сценарий на чужди “пророци”? Ще има ли кой да засява земята, да жъне и хляб да

Моята България бе приказна страна, ала в черно се обличат майките сиротни. Без да се е водила убийствена война, няма ги децата им. Без тях са тъй самотни. Моята България топи се като сняг, ала вместо пролет, люта зима се задава. Хаосът ни управлява четвърт век, но пак кълнове надежда във душите избуяват. Мъдростта е

“Живеем със странното чувство, че демокрацията все повече се доближава до диктатурата.” Светослав Иванов Под дебнещата сянка на глада, под бомби, терористи, страх за утре, не смееш да замръкнеш из града, защото нощем става град на мутри. Защо пари се харчат за войни, а не за хляб, за дрехи и обувки? Човечество, назад се обърни,

Селца-съзвездия угасват бавно, стопяват се под гъст зелен саван. Забравено е миналото славно. Попаднахме в добре скроен капан. Хилядолетия до днес мъжете са бранили с гърди земя и дом, и вдъхвали живот на синовете под слънчевия роден небосклон. След мъртвите села, и градовете топят се, запустяват ден след ден. Прииждат вълците. И снеговете ще вземат

Те отлитат, напускат земята, напоена с кръвта на дедите – тази скъпа земя с име свято – райски кът, оцелял под звездите. Те отлитат с криле самолетни – нямат свои – в пожара уж мирен изгоряха… Купуват билети… Плач на близки навред ги сподиря. Че в изгнаници те се превръщат. Дали някога пак ще се

България е преживяла дълги робства, но все с бунтовен плам и гордо непокорство. Земята, напоявана с кръвта ни, е с белезите от дълбоки рани. България е насъбрала много мъка. Тя като птица Феникс от жарта изхвръква. Безбройни врагове са я рушили, но тя е жива, силна, лекокрила. И пак ще се съвземе нашата родина под

Модерно варварство налагат над света войнолюбци, ненаситни за пари. Човечеството тласкат право в пропастта – самоубийствено Земята днес гори. Война подир война. И бежанци, прокудени далеч от родните места. Започва всеки да се чувства чужденец сред хаоса престъпен и жестокостта. А нашите деца какво ги чака там – под сянката на ядрена заплаха? Как ще

Хилядолетия борби за свободата. Реки от кръв… Кошмари… Сринати съдби… А днес сами, без бой, напускаме земята, платена скъпо от деди и прадеди. Под пластовете на отминалото време са скрити тайните за гордия ни род. Ала платени историци търсят схеми да заличат величието ни като народ. А политиците на някакъв си Преход ни водят от