април 2022

Как ненадейно радостта от нас си тръгва – остава избледняващ спомен да трепти, додето в гърлото сълза от кръв тупти и с топли блясъци неонът ни подлъгва. С лица измъчени ще поседим във бара, ще пием много – болката да притъпим. Наканим ли се в полунощ да си вървим, отровно ще дими забравена цигара. А

Когато свърши земният ми път и продължа съвсем сама нататък, ще мога ли да се превъплътя в звезда, във птица, в цвете или в камък? Дали освободената душа ще се внедри в природните стихии, ще стане зла и с нея ще руша човешки домове като кутии? Не искам да съм част от ураган, ни страховитата

Невидимото, тайнственото, невъзможното ни предизвиква да го разбулим, разгадаем, покорим. Напредваме през вековете с бавни крачки, но хиляди въпроси пак се раждат, дори един-единствен ако разрешим. И хем вървим напред, хем гледаме назад и се терзаем. И вечно сме на кръстопът – самотни и сами. Сред стадото човешко топлинка уж търсим, но там ни спъват,

Днес аз се наслаждавам на забравената самота. Дори не забелязвам, че те няма, отсъствието ти дали е мимолетно, дали се скиташ нейде с друга… Потапям се сред обществото тайно на дома. Ще спусна щорите /по-правилно – ще вдигна ветрилата/ и ще отплавам с моята тъга. Ще прочета запазените SMS-и, ще наизвадя снимки и албуми, ще

Започва от върха на всичко: Страст, любов, надежди… И ден след ден се срива нанадолу. Красива празнота изпълва стаите, душите, думите. Писукащият телефон ни отчуждава. Къде отиде близостта? Доверието е като мираж в пустиня. В очите ни дори един оазис няма да изплува. В която и посока да поемем, ни чакат само пясъци, и пясъци,

Кой режисира всяка наша стъпка от раждането до смъртта? И след това! Къде те води тази нова тръпка? Игра ли е животът? Ако – да! – каква? Значението на нещата търсим. Историята пишем бавно, с пот и кръв. А после някой зарад нас възкръсва, пък ние ставаме заложници за стръв. Все тази двойственост! Кому да

Колко ли разпътни ветрове дърпаха ме в своите посоки? Газех през дълбоки снегове, лутах се из нощите дълбоки. Стисках зъби, борих се сама, скрила светли помисли в душата. Исках да се върна у дома, ала всичко беше непознато. Хората, изваяни от лед, отминаваха с очи студени. Блъсках се в стени, вървях напред – страховете ми

Не е ли тя онази силна болка, която като с меч плътта си реже – но с огнен меч. Разбираш късно, че ти липсва нещо, усещаш във гърдите странна тежест – но си далеч. Беснееш, призоваваш тъмни сили, дори се молиш да й се стовари божествен гняв. Забравени са всички думи мили, а любовта –

Ако камъкът има душа, ще заплаче, щом сълзите ми парнат най-твърдата плът. Ще пристъпи безмълвен от чутото здрача. Аз – отново сама, пак съм на кръстопът. Ще си спомня за всичко със теб споделено. Романтичните вечери, после – страстта. На забрава обречено, но умножено. За последно прошепвам със сухи уста: “Стига с тези надежди! И

Помня само: цъфтяха безбройни цветя и на билки ухаеше всичко. Бе юни. Любовта ни внезапно и тя разцъфтя – тривиална, но колко различна. Бе юни. Помня устните, техния дъх затаен, нежността на ръцете, които ме галят, онова магнетично проникване в мен и звездите, които фенерчета палят. Мина време. И дългият път до дома ми изглеждаше