април 2022

Двустишие с вътрешна и съседна рима По лекомислени пътеки се втурва вечерта. Щурчета с лъковете леко подхващат песента. Луната любопитно гледа притихналия свят. От всички звездни зодиаци пак влюбени шептят. До утрото нощта е дълга, но в нея са сами. Единствен вятър любопитко наоколо шуми. И щастието ще разцъфва като вълшебен цвят. Така светът се

Епод Под облака на цъфнали дървета нектар с пчелите пиех. И мечтаех. От златото на цветовете светех. Търсех рая. Пчелите като малки самолети с товар прашец излитаха в безкрая. И виждах как изчезваха в небето. Аз нехаех. Нехаех за смъртта, защото вярвах, че бог ще възкреси телата тленни. Безсмъртието идеше с фанфари. Непременно. Но буря

Ода Бяла е душата ми, подобно девствен сняг, покрай нея времето забавя своя бяг. Чиста като изворче, избликнало в гората, светла като капките прозирни на росата. Вярно е понякога, че хората без жал я замерят с думи зли, подобно с топки кал. Моята душа като хвърчило се издига, с вятъра до слънцето и до луната

Диалог – Какъв е смисълът всевечен на живота? – Родени от любов, живот сме длъжни да родим. – А вашият стремеж, мечтата до Потопа? – Във орбитата на любов взаимна да кръжим. – Богатствата, които имат страшна сила? – Усмивки, ласки, спомени с любим до мене мъж… – Въпросът “власт или любов” как би решила?

Епод Незабележимият човек е като сянка – носи свой печат. Може да е слаб, но може да е дебеланко – твърде пъстър свят. Няма свое мнение по никакви въпроси – бил уж дипломат. Но приема мненията чужди като мостри – жалък тарикат. Незабележимият човек е просто напаст – призрачна душа – кух отвътре, сив отвънка,

Летризъм Проектирам произволна пролет, провокирам пролетен цъфтеж и пробуждам ветрове за полет, прокънтява пролетен тътнеж. Аз променям пролетно живота и проправям път като пророк. Просто се прокрадва бодра нота за прослава, не за епилог.

Панторим Снежен дъх от небесата, нежен връх на тишината. Всички зъзнат, чакат знак. Птички мръзнат в мрака пак. Изведнъж – снегът изчезва. Руква дъжд, дъга извезва. И разлистват се листа, и разплисква се вестта: Връщат се от юг ятата! Същите са тук гнездата. Песни в полет, слънчев свод – лесен пролетен живот…

Александрин В сковаващия мрак в една безлунна нощ просветна рязък вик и острие на нож разполови на две последната звезда – убиец или луд изчезна без следа. Потърсих близостта на нечия ръка /трепереща от страх, не ще го отрека/. Човешка топлина през пръстите познах – чия ръка държах, така и не видях. Но с тази

/Обърнато стихотворение/ Анафора и епифора   Познах безвремие, наречено апатия, когато чувствата се вкаменяват, когато мислите се вкаменяват, когато думите се вкаменяват… И целият ти микрокосмос се взривява: до тебе топлината не достига, до тебе капка радост не достига, до тебе нищо вече не достига. Трепериш, сякаш си затворена в хладилник. Замръзват първо сълзите в

Мяяуу. Като “ау”. Или като “бау-бау”. С едно широко отворено “я” и с едно заплашително “уу”. Наежени остри нокти. Святкащи зеници. Скок! Мяу! И край!