април 2022

Като светулка малка е Поета – на фона на космическия мрак просветва ярко, сякаш дава знак и други като него да засветят. По морза разговаря със звездите, за светове незнайни все мълви. Орисан е на самота, уви, и самота ми преброява дните. Като светулка светва и изчезва – щастлив по своему и неразбран. Светът остава

На дъното на самотата нощем, когато всичко спи, се лута отчаянието като звяр във клетка. Какво от личността остава още, душата щом шепти, докрай разголена и зла под звездната наметка. Дори да прокънти злокобно ехо сред лепкавия мрак и огнена светкавица след миг да се отрони, как ще откриеш мъничко утеха в божествения знак, и

Плачат ли птиците, както децата? – чух, че сина ми запита. Никой не знае, те все чуруликат, все из небето се скитат. Плачат ли птиците? Как да му кажа: болката сълзите ражда. Плачат дърветата, плачат тревите, плаче земята от жажда. Често в смеха се долавя прекършен полет от светла надежда. Но и надежда покълва след

Животът е война – неистова и страшна. Наоколо е пълно с трупове. Боли, щом хора, паднали при схватка ръкопашна, поемат с траурните обредни коли. И за какъв ли идеал платиха скъпо? Не е за свобода, нито за някой бог. Пред истината поразяваща изтръпвам, прикрита ловко зад пореден некролог. Като ловци се целим хищно в плячка

Рисува сутрин огледалото сълзи, които по лицето ми се стичат. С неумолимо темпо времето пълзи, започвам вече да не си приличам. Напълно непозната някаква жена се взира в мене с изучаващ поглед. Отстъпвам ужасена – сякаш сатана дошъл е, за да ми направи оглед. Къде изчезнаха младежките черти? Защо очите гледат уморено? Косата в някакъв

Ъгъл. Нощ. Светлина, фокусирана в мрака от самотен в мъглата фенер. Стъпки. Вик. Тишина разтреперано чака силует да взриви мрака чер. Ъгъл. Нощ. Само стъпки се гонят по морза, “SOS” – някой праща сигнал. Удар. Вик. И изплува в раздърпана поза скитник, който смъртта е видял.

В капан съм хваната: зад мен – стена, пред мен – стоманените пръчки на дъжда. Под стряхата като врабче треперя и моля бога слънчев лъч да ме намери. Но ми откликва само тежката вода, с хилядогласно ехо капките туптят. Те няма от страха да ме спасят, ала сюита борбена ще зародят, докато аз под стряхата

Щом сънищата се преместят след реалността и демонични сенки в дните ти нахлуят, щом призраците нощни раздвояват личността и се почувстваш сам, захвърлен в края на света . не чакай помощ. Никой няма да те чуе. Единственият път е вярата да победиш – успехът всякога държи цена висока. Ще трябва със неща любими да се

Под пеещите клони на дърветата танцувам, щастлива, че съм част от този свят неповторим. Лъчи от слънце, смесени със сенки, ме рисуват как аз, разтворила душата си, танцувам във ритъм от листа и вятър, трудно доловим. Забравям за проблемите, за грижите, за риска, за болката в сърцето, за предателства и смърт. Сега над всичко тържествува

Ще мине слънцето със кошница да обере росата. Познатото трептене на пчели във облак ще кръжи. Роякът ще си избере гнездо за дом и над земята избягалия кошер дълго ще жужи. Край майката ще искат да застанат всички – да я опазят от криле на вятър или птичи клюн. Задружно е семейството на малките пчелички