април 2022

О, как ме плаши всеки уравновесен живот! Не съм създадена в спокойствие да крея. На мен ми дай опасности, премеждия и клопки, бури и насрещен вятър… За да заври кръвта в артерии и вени. За да усетя с пулса си опасните вибрации наоколо; да се огледам – слаба и безпомощна, преди да пусна в ход

По улиците шумна весела тълпа ще се раздипля, в магазините ще влиза. На всяка крачка ще те дебне нов капан, неонът с блясъци очите ти ще близва. Подаръците бавно ще си избереш, във всеки ще поставиш по една надежда. Ще ги посипеш после със изкуствен скреж и под елхата вкъщи ще ги пренареждаш. През Коледната

Дори не помня вече броя на заключените към сърцата ви врати. Дори не искам и да зная там душата на какъв човек е скрита. Защото в ураганния ми устрем към света аз търся само ураганни ветрове – да ги прегърна, и ураганни чувства – да се съизмеря с тях.

Седях сред множеството – тъжна и самотна, в чакалнята на болница седях и наблюдавах хората с лицата потни – угрижени, обхванати от страх, а аз самата бях една от тях. Ако изчезна, кой ли ще го забележи – картината не ще се промени. Пред погледа на всеки, в сълзите замрежен, сега надежда за живот кълни

Уж кръстоносците история са само. Блестящите доспехи са музейни експонати. Разказват, че на път за Божи гроб са се превръщали в тирани, макар Светата Църква да отрича всички компромати. Не вярвайте, че миналото е история. Сега пак идат кръстоносци – този път – в костюмени доспехи. Студените очи надменно гледат, обещават ни успехи – но

Приличаше на еделвайс щърбатата луна – лъчите сребърни рисуваха сред мрака кошмарни силуети. И сред тях – сама жена. Сред тайнствената нощ кого ли там очаква. И той не закъсня. Бе мъж с пропорции на бог и скоро двамата със сенките се сляха. Звездите се подреждаха под купола виок в съзвездия, които ярко засияха. Минутите

Докато още мога да обичам с огнено сърце, докато млада кръв ме тласка в авантюри, докато бръчките не са се врязали по моето лице и пламват бузите ми често като два божура, ще съм щастлива и богата. Ще съм светлина в зениците на всяко утро като стартова площадка. Смехът ми ще взривява тишината. Спомен за

Човекът е звезда, на самота осъдена навеки. И уж живее в град, но губят се познатите пътеки. На скоростите в плен върви след свойте сънища миражни. Домът е пуст, студен, а прави се на непристъпно важен. За него любовта е някаква измислица нелепа. Замръква в самота и в самота се блъска като в клетка. За

Създай си празник, ако нещо много ти тежи, засмей се, отпусни юздите на душата. Избягай от покоя зъл на тишината, разкъсай паяжини от интриги и лъжи. Създай си празник – потопи се в свободата. Сред този бяг на времето загубваш радостта. Нима животът – сивота и монотонност – овързан здраво в кабелите телефонни, е същият,

Животът носи толкова несбъднати мечти. На всеки! За бебетата със усмивки пълен е света, но тези бебета, когато почнат да растат, поемат по познатите, утъпкани от нас пътеки. И идва ред на болката и сълзите. Безсилна ярост на отчаянието често прави реверанс. Понякога, макар и рядко, има втори шанс, ала усилията да плениш мечтите, са