април 2022

Бе месец май и пъпките на розите таяха пламък, със който щяха целите да се обвият, да заприличат на фонтани, бликащи измамно, но вятърът и птиците уханието им да пият. Измъквах се от стаята, задръстена от прашни папки, и цялата просмукана от вкус цигарен и от мирис на кафе, нахлупвах ниско над очите старата си

Искам като ветрогонче в шепите на вятър да се нося волно по света. Няма километрите зад мене да пресмятам, нито да почивам през нощта. Ще се спра, когато трепне в радостна усмивка някоя полянка и така ще открия мястото, достойно за почивка, ще се вкореня като стрелка. Колко дъждове ще ме прегръщат с нежна ласка,

Дали от този сняг ще си запазиш спомен за шепота му благ, пленил света огромен? След поздрава “здравей” и разни думи мили снегът поляга тих, останал сам без сили. Той приказки безброй ще ни разказва дълго, със вятъра дори безкрай ще се надлъгва. Ще свети в белота, изпратена от бога, за пъпки, семенца ще тръпне

Пак тези зимни дни с дихание на сняг и лед. Вихрушките, тъй както палави деца, се гонят и местят преспите, и ближат вместо сладолед висулките по стрехите, додето ги оронят. Изгрява слънцето с корона диамантен скреж. Дори петелът, с глас пресипнал, спря да кукурига. По улиците стъпките издават сух скриптеж, дантелени цветя в прозорците глави

Студеното слънце, което сред клоните голи дъха ни замръзнал напразно топеше с лъчи, бе сякаш гнездото в канадските горди тополи, което е празно и вятърът в него мълчи. Гнездото е пусто. Къде ли са птиците смели, които летяха от утрото ранно до мрак? Сега то е цяло не в пух, а със сняг на къдели,

Душата има свои граници, в които обичта с омразата воюва за пространство. Тя слънчев хоризонт е, бяла светлина или мечта. Тя крие нежност, с топлота се втурна към света и търси отклик с вечно постоянство. Душата има свои граници, но властва над съдби, понякога владее милиони. Опасно става, случи ли се да се озлоби –

На границата между залеза и здрача – там, дето свършва ден, ала започва нощ, заставам тъжна и готова да заплача, самотно вгледана към звездния разкош. Звездите бавно наедряват, стават ярки, чертаят знаци-символи, потрепват в такт. Над романтичните глави издигат арки, понякога към нашата Земя летят. И уж са страшно близо, а са недостъпни – светлинните

Осъдени сме да живеем сред стени – стени от тухли, от бетон или стъкло, стени от вятър или дъжд, или от слънце, стени от лунна светлина или от мрак, или от трепкащи звезди… Стени, стени, стени… Избира всеки сам стените, сред които да живее. Единствено стените след смъртта са с точни рамки – два на

Брачни двойки, моля ви, свалете знамената. Нека вашата спалня от бойно поле, от арена за гладиаторски битки се превърне просто в място, където се зачеват децата – с много обич и нежност, като в романтичен етюд. Брачни двойки, нима наистина забравихте, че бяхте влюбени, преди да се ожените?…

Светът е толкова прекрасен. Виж тревите – щом слънчев лъч им подаде ръка и хоп – за часове поникват, не остават скрити, земята люшва се в зеления потоп. Светът е толкова прекрасен. Виж морето – сред ласкавата му копринена вода пасажи рибни гонят се безспир, просветват неуморимите им сребърни стада. Светът е толкова прекрасен. Виж