Отпечатъци от чувства

Спенсерова строфа Усещане за светлинки в очите доказва, че присъства любовта. Така, когато разцъфтят липите се буди светъл дъх на любовта. Така те покорява песента, достига неизменно до сърцето. Така изчезва всяка самота, където и да бъдеш под небето. Бъди щастлив в живота, не в небитието.

Спенсерова строфа Човешката история тя знае – тревата помни всичко за света. Докато ние търсим и гадаем по градове и пластове в пръстта, забравяме: тя пази в паметта сражения победни и погроми, триумф и смърт, на огъня кръвта, човешките борби, до днес изконни, проявите на любовта. Тревата помни…

От семето се ражда цвете. Сияят багрите и как ухае то на мед и сладост. Лудеят златните пчели. Отвред струи любов. Пчелите златни щом лудеят на сладост и на мед ухае то. Как багрите сияят! От цветето се ражда семе…

По правила неписани живях, от страсти и копнежи воден. Накрая истина прозрях – в смъртта човекът е свободен. Свободен е човекът във смъртта, прозрях аз истина накрая, щом воден от копнежи и от страсти живее по неписаните правила.

Анациклическо стихотворение Нощта довежда ден. безкрайна синева и птиците наперени са с нас до вечерта. Мечтите са реални. Илюзия е всичко, да всичко е илюзия. Реални са мечтите. До вечерта са с нас наперените птици и синева безкрайна. Деня довежда нощ.

Терцет На лятото сред миглите извити /зелени или сухи са тревите/ – спотайва се известен цигулар. Той дълго се е учил под земята как да направи песента крилата. Сега дошъл е неговият ред. И страстна музика отвред извира, ни денем, вечер, нито нощем спира копнежът му за истинска любов. Той трябва да я изживее бурно,

Двустишие с вътрешна и съседна рима По лекомислени пътеки се втурва вечерта. Щурчета с лъковете леко подхващат песента. Луната любопитно гледа притихналия свят. От всички звездни зодиаци пак влюбени шептят. До утрото нощта е дълга, но в нея са сами. Единствен вятър любопитко наоколо шуми. И щастието ще разцъфва като вълшебен цвят. Така светът се

Епод Под облака на цъфнали дървета нектар с пчелите пиех. И мечтаех. От златото на цветовете светех. Търсех рая. Пчелите като малки самолети с товар прашец излитаха в безкрая. И виждах как изчезваха в небето. Аз нехаех. Нехаех за смъртта, защото вярвах, че бог ще възкреси телата тленни. Безсмъртието идеше с фанфари. Непременно. Но буря

Ода Бяла е душата ми, подобно девствен сняг, покрай нея времето забавя своя бяг. Чиста като изворче, избликнало в гората, светла като капките прозирни на росата. Вярно е понякога, че хората без жал я замерят с думи зли, подобно с топки кал. Моята душа като хвърчило се издига, с вятъра до слънцето и до луната

Диалог – Какъв е смисълът всевечен на живота? – Родени от любов, живот сме длъжни да родим. – А вашият стремеж, мечтата до Потопа? – Във орбитата на любов взаимна да кръжим. – Богатствата, които имат страшна сила? – Усмивки, ласки, спомени с любим до мене мъж… – Въпросът “власт или любов” как би решила?