Отпечатъци от чувства

Епод Незабележимият човек е като сянка – носи свой печат. Може да е слаб, но може да е дебеланко – твърде пъстър свят. Няма свое мнение по никакви въпроси – бил уж дипломат. Но приема мненията чужди като мостри – жалък тарикат. Незабележимият човек е просто напаст – призрачна душа – кух отвътре, сив отвънка,

Летризъм Проектирам произволна пролет, провокирам пролетен цъфтеж и пробуждам ветрове за полет, прокънтява пролетен тътнеж. Аз променям пролетно живота и проправям път като пророк. Просто се прокрадва бодра нота за прослава, не за епилог.

Панторим Снежен дъх от небесата, нежен връх на тишината. Всички зъзнат, чакат знак. Птички мръзнат в мрака пак. Изведнъж – снегът изчезва. Руква дъжд, дъга извезва. И разлистват се листа, и разплисква се вестта: Връщат се от юг ятата! Същите са тук гнездата. Песни в полет, слънчев свод – лесен пролетен живот…

Александрин В сковаващия мрак в една безлунна нощ просветна рязък вик и острие на нож разполови на две последната звезда – убиец или луд изчезна без следа. Потърсих близостта на нечия ръка /трепереща от страх, не ще го отрека/. Човешка топлина през пръстите познах – чия ръка държах, така и не видях. Но с тази

/Обърнато стихотворение/ Анафора и епифора   Познах безвремие, наречено апатия, когато чувствата се вкаменяват, когато мислите се вкаменяват, когато думите се вкаменяват… И целият ти микрокосмос се взривява: до тебе топлината не достига, до тебе капка радост не достига, до тебе нищо вече не достига. Трепериш, сякаш си затворена в хладилник. Замръзват първо сълзите в

Мяяуу. Като “ау”. Или като “бау-бау”. С едно широко отворено “я” и с едно заплашително “уу”. Наежени остри нокти. Святкащи зеници. Скок! Мяу! И край!

Етимологична фигура и изоколон В търсене на нещото, в търсене на нищото. Нещо романтично, нищо прозаично. Няма занемяла съм, тъжна натъжена съм. В страх съм занемяла, в грях съм натъжена. Чудно чудо чака ме, кръст до кръста – знак за мен – в търсене на нещото, в търсене на нищото…

Римова акромонограма Засявайте добрите думи като семена. Луна, звезди и нощен вятър ще ги приласкаят. Играят светлини и сенки. Мярва се сърна. Петна от огън мрачни предсказания вещаят. Ала добрите думи някой ден ще изкласят, цвят нежен в слънчевите длани весело ще трепне. Суетно ще потърсиш отклик в този хубав свят. Назад е самота, напред

Александрин Очите казват “да”, устата шепнат “не”. Как да сваля звезди на твойте рамене? С кокетство на жена очите ти горят, но с плахост на сърна побягваш всеки път. Очите казват “да”, устата шепнат “не”. Копнеят за юзда и дивите коне. Сега пък на шега усмихваш се на друг. Обзема ме тъга, че правиш ми

Епод Когато те видях за първи път и вятърът разроши в миг косите ти, когато осъзнах, че съм от плът, небето се оглеждаше в косите ти. Запомних всяка дума, всеки жест, а всичко твое бе за мен откритие. Целувката ти помня и до днес – небето се оглеждаше в очите ти. Като мираж е първата