С България в сърцата

Раждахме се зад “желязната завеса” и растяхме, преизпълнени с мечти. “Кореком” разкриваше един чудесен, недостъпен свят – макар до нас почти. После – махнаха завесата… стената… Свободата ни обгръщаше отвред. Ала бързо й подрязаха крилата и оказа се, че нямаме късмет. Свободата се превърна в куха фраза. Губехме достойнство, вяра, чест, морал. С нищетата вред

Колко поколения пораснаха, от саможертвата ти запленени? Пак те честваме тържествено, поднасяме венци с цветя. Но не виждам да сме променени – все така мълчим, търпим, в душите гняв и мъст пламтят. Дразни този патос, смесен с фалш и лицемерен прочит на тефтерчето ти, пълно със послания към нас. Ти, Апостоле, ни завеща безценната си

Историята, казват, пише се от победителите. Навярно е така, но не съвсем, защото как паметта народна би могъл да пренапишеш и да я нагодиш по своя вкус? Народът всичко вижда, всичко помни, всичко знае – с векове!

Пак звънят омагьосващо чанове медни, пак в очите ми халища греят. По родопски пътеки възлиза победно пролетта. Небесата синеят. Колко древни легенди са тука родени, колко славни мъже са живели… А жените пренасяли техните гени и в очакване плакали, пели… Ароматният дъх на смола животворно от горите навред се разлива. Птици бързи се стрелкат, изпълват

Малките лъжи и истините премълчани корозираха в сърцата ни дълбоки рани. Задушаваме се от натрупан гняв и плачем. Тайни знаци чакаме от небесата мрачни. Днешните поети не седят по механите, нито пишат песни, пълни с плам, като дедите. Левски без потомци лудо-храбри ни остави, затова не знае никой май какво да правим. А и пътят

На моя прадядо Йордан Парцалев комита от четата на Бачо Киро В света настана хаос. Вече нищо не разбирам: прадядо ми забъркан бил в скандален тероризъм! Семейната ни гордост от портрета на стената е свъсил веждите и гледа как вървят нещата. И аз буквално занемях пред доводи безспорни. Той се сражавал храбро в денонощия бунтовни.

Когато статуите плачат, то значи хората изплакали са сълзите си и окаменяват като тях… Дори божествената Пиета от своя унес ще излезе и най-накрая ще разкрие едно страдание хилядолетно, вплело море от необятна скръб и примирение съдбовно… Когато статуите плачат, учудиш ли се, значи, че си още жив. Сърцето ти горещо бие, сякаш е камбаната,

Драматично се сплитат във мен гласове с избледнели от времето снимки. Сякаш тук се е водила страшна война. Руини… Няма птици… Ни лъч светлина… Значи, няма и хора любими. Превъртян е часовникът май с векове. Само скелети грозни на мъртви села. Няма песен на морни жътварки… Няма звън от стада… нито скръбен кавал… Кой мечтите

Родена съм при сливане два атома любов и нося светлината на дедите, и мъдростта, и добротата им, изпълнила очите, и гордостта, че племето ни се родее със звездите, че всеки да умре за свободата е готов. Но този кръстопът балкански е прокоба зла. Все алчни погледи към нас се взират, прииждат те и с хитрост

Окрадоха България. За четвърт век закриха фабрики, заводи, комбинати… А ние само гледахме, мълчахме. Давахме сертификати, концесии. Земята запустя, приватизации течаха, а чужди инвеститори, подобни хищни скакалци, летяха. Опоскаха България. Селата опустяха, в къщите се настани тревата. И стана страшно: с обещания подмамиха децата и те заминаха на Запад. Още отпътуват, а там на чужди